Карл Май - Наследниците на Винету

— Вие сте Олд Шетърхенд?

— Така ме наричаха — отвърнах.

— И сега още?

— Най-вероятно.

— В близко време отивате отново отвъд?

— Да.

— Накъде? До колко далеч?

— Още не зная.

— С кой кораб?

— Не е определено още.

— Задълго?

— Това ще се реши едва отвъд.

— Ще посетите стари познати?

— Може би.

— Повече на юг или на север из Щатите ще се насочите?

Тогава аз станах от мястото си, поклоних се, обърнах се и тръгнах към вратата.

— Къде смятате да вървите, мистър Май? — викна той припряно след мен.

Спрях и отговорих:

— Отново при работата си. Аз ви поканих да ми съобщите какво желаете от мен. Вместо да го сторите, вие ми задавате ред въпроси, на които нямате ни най-малко право. Да отговарям на тях, не разполагам с никакво време!

— Аз казах на мисис Май, че веднага ще заплатя каквото струва — подметна той.

— Не можете да го направите, защото сте твърде беден за тая цел, прекалено беден!

— Така ли мислите? Наистина ли правя такова окаяно впечатление? Заблуждавате се, сър!

— Определено не. Защото дори да ви се намират на разположение хиляди милиарди, то пак не бихте бил в състояние даже на най-заклетия сиромах да заплатите макар и само четвърт час от неговото, дадено от Бога, незаменимо време за живот!

— Щом така гледате на нещата, нека е тъй. Седнете пак, моля ви! Ще се изразя възможно по-кратко.

Той изчака, докато изпълня желанието му под привидно колебание, и после продължи:

— Аз съм книгоиздател. Познавам вашия «Винету»…

— Говорите и четете немски? — прекъснах го аз.

— Не — отвърна.

— Как при това положение бихте могъл да познавате повествованието ми? По мое знание то още не е превеждано на английски.

— Беше четено в едно приятелско семейство, в което се говори и немски, а на мен доставяха удоволствието да ми превеждат още по време на четенето. Онова, което тогава чух, ме заплени до такава степен, че взех при себе си един млад, безработен американец от немски произход, за да го карам да ми чете по малко през свободното време по този начин, така че разбирах всичко и можех да си водя необходимите бележки.

— Ах, бележки! За каква цел и бележки?

Забелязах, че този въпрос го хвърли в смущение. Той опита да го прикрие и отговори:

— Естествено само от чисто литературна, като издател, то се подразбира! При моите далечни пътувания после с кон из Запада аз имах тези бележки при себе си и проверих всичко, което е писано във вашите три тома. Ето защо съм в състояние да заявя, че всичко отговаря, всичко, дори често най-малките подробности.

— Благодаря! — казах сухо, когато той ме погледна по тоя повод, за да разбере дали похвалата ще ми окаже някакво въздействие.

— Само две места — продължи после — не можах да подложа на проверка, защото все още не съм съумял да ги издиря.

— Кои, сър?

— Нъгит Тсил и «Тъмната вода», в която Сантър намира своя напълно заслужен край. Ще отидете ли при сегашното си пътуване до тези места?

— Може би да, а може би не. Но както чувам, отново задавате излишни въпроси, наместо да кажете какво искате…!

Дадох вид, че се каня отново да стана.

— Стойте, останете си на мястото! — викна бързо той. — Та аз веднага си идвам на нещата — или по-скоро въобще не съм се отдалечавал от тях. Исках само да ви покажа, че съм проверил книгите ви и съм намерил за ценно превеждането им на английски.

— Проверил? За тая работа се искат дълги години!

— И ги имаше, имаше ги! — закима той усърдно, без да се усети, че сега аз бях промъкващият се. — Много дълго продължи, преди да успея да се отбия на всички тези места, за които става дума.

— Съгласуваше ли се това с професията ви?

— Разбира се, разбира се. По онова време ние въртяхме голяма търговия с коне, говеда, свине и овце и при нашите покупки се скитахме много по стария Запад.

— Казвате «ние». Значи съдружници?

— Да, но не с чужди хора, а братско съдружие. Бяхме петима братя, ала сега сме вече само двама. Все още правим съвместен бизнес, но вече не с коне и говеда, а с книги. Искаме да откупим вашия «Винету»…

— Само него? — пресякох го посред изречението.

— Да, само него — отвърна той.

— Защо не и другите книги, които все пак са също пътеписи?

— Защото те не ни интересуват.

— Благодаря, не зависи ли в случая повече какво интересува читателите?

— Може да е така, но при нас нещата стоят другояче. Ние искаме само «Винету», нищо повече.

— Хмм! Как си я представяте тази сделка?