Карл Май - Наследниците на Винету

Аз кимнах и отговорих:

— Хей, това беше умно, много умно! Да, действително заради безследно изчезналия баща! Аз се канех да ти приведа още няколко довода и заключения, за да ме разбереш, но тъй като ти сама стигна до главния резултат, то това вече не е необходимо, поне засега. Искам само да ти обърна внимание на настойчивостта, с която той опита да научи разположението на двете места, които, както се изрази, «все още не съумял да издири». Имам предвид Нъгит Тсил и «Тъмната вода».

— Задължително ли е тази настойчивост да е свързана единствено със Сантър?

— Да.

— Не с някоя друга личност? Не и с нъгитс?

— Не. От личностите само аз мога да бъда взет под внимание, защото всички други са второстепенни или мъртви, а да се допусне, че той години наред е изследвал Запада тъкмо заради мен, би било смешно. Та нали с днешната си визита доказа, че твърде добре знае как бързо и лесно да ме намери. А що се отнася до нъгитс, нали все пак е прочел, че те са изчезнали завинаги и никой вече няма да ги намери. И тъй, по отношение събитията в Нъгит Тсил и при «Тъмната вода» само две личности заслужават внимание — Сантър и аз. Аз обаче отпадам, следователно остава единствено Сантър. И сега внимавай, Херцле, идва главният довод, на който се опирам! Така нареченият мистър Ентърз иска да купи моя «Винету». С каква цел? Да не би, за да го преведе, отпечата и разпространи?

— Не, а за да попречи разказът да се появи там на английски. Тук си имал право. Това си пролича от думите на този човек и особено от страха, който не съумя да прикрие, когато въпреки очакванията си разбра, че няма да получи книгите. Хората отвъд океана не биваше да се запознаят с миналото и делата на неговия баща.

— Да. Ето това тъкмо възнамерявах да заключа, а ти превари логическия ми извод. Само че за мен той е факт, в който ни най-малко не се съмнявам. Човекът си мислеше, че ще може да ни натъпче един джоб долари, макар да би трябвало от «Винету» да знае, че на такава стръв аз не отивам. Неговото посещение и предложението му бяха всъщност едно оскърбление, изискващо съвсем различен отговор от този, който дадох аз.

— В такъв случай сега сигурно ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя? За какво?

— Че не те оставих да го отпратиш окончателно, ами те накарах да му позволиш още една среща.

— О, не! Аз няма да се оставя да бъда повлиян дори от теб, да продам някое висше, етично благо за презрян метал, а ти, ти би била последната от всички, която би поискала от мен такова нещо. Ако се съгласих на срещата при Ниагара, то е защото имам много основателни причини да не изпускам отсега нататък от очи двамата братя Ентърз или Сантър. Нали знаеш, че е привичка на опитния уестман никога да не допуска опасни хора да му се явят в гръб.

— Опасни? — попита тя. — Аз все пак считам този Ентърз, макар изглежда да е един Сантър, за добър човек.

— Аз също. Но не може ли дори въплътената доброта да стане веднъж инатлива? Не се ли крие в унинието, почти ми се ще да кажа, в болезнената, черна меланхолия на този човек нещо като експлозив, от който човек трябва да се пази? И познаваме ли ние неговия брат? Знаеш, че не е задължително братя и сестри непременно да имат един и същи характер и темперамент. Убеден съм, че ще се запознаем с него в Ниагара-фолз, пък после ще видим как трябва да се поставим пред двамата, за да не ги принудим да тръгнат по стъпките на баща си. Докторът вчера подхвърли за някакъв демон в тях. Този демон ни издири тук, откри ни. Това е сантъровата наклонност към убийства. Виждаш, пътуването започва да става интересно, още преди да сме направили първите крачки.

— Предвиждаш опасности?

— О, не! Виждам само, че трябва да отидем нататък, за да се запознаем с Маунт Винету и Тателах Сатах, «Пазителя на Великата медицина». Той ми пише да «спася» моя Винету. Щом трябва да сторя това, то за мен не съществува никаква опасност.

А за теб?

— И за мен толкова малко. Тръгвам с теб с радост!

— Е, тогава напред и щастливо пътуване! …

И ето ни при Ниагарските водопади. Бяхме отседнали в „Клифтън хауз“, недалеч от канадското начало на висящия мост. От този хотел човек имаше един направо несравним поглед към грандиозната гледка на падащите водни маси. Най-хубавите стаи се намираха на първия етаж, обърнати към водопадите. Всички те имаха излаз към една дълга, може би осем крачки широка платформа, над която се издигаше на колони общ навес. Влезеш ли от коридора в помещението си и го прекосиш напреко, отправяйки се през срещуположната врата вън на платформата, пред очите ти с особена внушителност се откриват двата водопада — правият и подковообразният.