Карл Май - Наследниците на Винету

Аз моля и тези привидно чисто комерсиални забележки да не се смятат за скучни или пък за излишни. В развоя на разказа ще се види, че тези картини придобиват във веригата от събития една особена важност. Който ме познава, знае, че за мен «случайност» няма. Аз отдавам всичко, което се случва, на една по-висша воля, нека я наречем Бог, Съдба, Провидение или независимо как. Това Провидение се разпореждаше и тук, убеден съм. С офертите на издателите по-късно не стана нищо; аз изобщо не намерих време да посетя тези господа. Целта на тези оферти бе само да ни подтикнат към идеята да изкопираме кориците на книгите и да вземем копията с нас.

Още по-ясно и явно изпъкна тази цел на Съдбата при едно друго издателско предложение, но което ми бе направено не писмено, а устно, и то по поразителен начин точно по същото време и пак от американец. Особено внимание в тази връзка заслужават съпътстващите обстоятелства, които напълно изключват мисълта да си имаме работа със случайност.

Тук, в Дрезден, имам един приятел, който е лекар и психиатър с много ангажименти. Особено в последната област той постигна доста значителни успехи. Минава тук за авторитет и е привличан за съвет от чужденци не по-малко, отколкото от местни жители. Дрезден е известен като много посещаван туристически град.

При една визита, която този приятел ни направи — но не в неделен ден, когато е свободен, а сред седмицата, и то късно вечерта, значи по онова време, в което никога не сме били посещавани от него, — думата стигна до нашето решение да пътуваме със Северонемския Лойд до Ню Йорк.

— Да не би да търсите нъгитс? — попита той така бързо, сякаш само това наше изявление бе чакал.

— Как ви дойде на ума точно нъгитс? — отговорих аз.

— Защото днес видях едно. Беше голямо колкото гълъбово яйце и беше носено като висулка на ланеца — отвърна.

— От кого?

— От един американец, който за мен впрочем беше къде по-интересен от това негово късче злато. Каза ми, че бил тук само за два дни и помоли мнението ми по една работа, която за всеки психолог, следователно и за вас, скъпи ми приятелю, е «случай» първа степен.

— Как тъй?

— Касаеше се за една фамилия с наследствена склонност към самоубийство, склонност, обхващаща абсолютно всички членове на семейството, без макар и един-единствен да пощади. Тя започва при отделния индивид тихо, съвсем тихо, за да нараства по сила все повече и повече, докато стане непреодолима.

— Чувал съм вече за такива случаи и дори се запознах лично с един от този род страдалци. На това отгоре беше корабен лекар; пътувах с него от Суец до Цейлон. Ние прекарахме една цяла нощ под здрача на звездите в разговор по психологически въпроси. Явно спечелих доверието му и той сподели с мен неща, които иначе на никого не беше казвал. Брат му и една от сестрите вече си отнели живота, бащата — също. Майката починала от мъка и страх. Другата сестра му пращала писма по време на пътуването му из чужбина, че повече не може да противостои на гибелния натиск. А той самият бил станал лекар единствено по тая причина и в случай, че не съумеел да помогне на другиго, поне за себе си да намерел пътя към спасението.

— Какво стана с него и сестра му?

— Не зная. Той обеща да ми пише и ми даде домашния си адрес, но не го стори. И с вашия американец ли стоят така трагично нещата?

— Дали лично с него, не мога да кажа. Той не спомена имена, също не и своето, и даваше вид, сякаш говори само за познати, а не за собствената си фамилия. Ала впечатлението, което ми направи, ми подсказа, че самият той е замесен. Имаше безкрайно печални очи. Изглеждаше добър човек и на мен искрено ми стана жал, че не мога да му предложа в перспектива някаква сигурна помощ.

— Но поне утеха?

— Да, съвет и утеха. Представете си само какво изобилие от нещастия! Майката взела отрова. Бащата изчезнал безследно. От пет деца — все синове — живи били само двама. Всички те били женени, но напуснати от съпругите им, защото при техните деца импулсът към самоубийство настъпвал още в девет-десетгодишна възраст и се развивал с такъв темп, че само едно от тях достигнало до шестнадесет години.

— Значи всички са мъртви?

— Да, всички. Само споменатите двама братя са още живи. Но те се борят с порива на смъртта ден и нощ и не ми се вярва някой от тях да е дотолкова силен, че да победи този демон в себе си.

— Ужасно!

— Да, ужасно! Но както ужасно, така и загадъчно! Тази фатална мания екзистира именно едва във втората генерация — преди това тя не е била на лице. За съжаление не мога да кажа при кого най-напред се е изразила — дали при починалата от отрова майка, или при безследно изчезналия баща. Не узнах също дали болестта е настъпила, да речем, след някакво събитие, което е било свързано с големи или пагубни душевни сътресения. Това все пак би дало някаква отправна точка. А така бях принуден да се огранича само със съвети за напрегната работа на тялото и духа, стриктно изпълнение на задълженията, което да се редува с весели, ала не недостойни развлечения, и преди всичко продължително трениране и каляване силата на характера и волята, от които в този случай най-много зависи.