Карл Май - Наследниците на Винету

— Научихте ли нещо за общественото положение и състоянието на това злощастно семейство?

— Да. Та това беше един от главните въпроси, които поставих. Безследно изчезналият баща бил уестман, скуотър, трапер, златотърсач и какво ли не от тоя род и изпращал от време на време у дома каквото спестявал. Често това били значителни суми. Той имал маниакалността да стане милионер. Не го постигнал наистина, но все пак семейството станало богато, доста богато. Петимата братя обединили усилия да развият крупна търговия с коне, говеда, овце и свине…

— В такъв случай вероятно са имали много вземане-даване с големите кланици? — прекъснах го аз.

— Действително.

— При тяхното предразположение това би могло да е само вредно, много вредно!

— Безусловно! Масово клане на добитък! Горещи изпарения на кръв! Непрестанна миризма на месо, че и на леш! Оттук последвалото вкоравяване на чувствата! Буквално хрантутене и угояване на онзи вътрешен демон! Казах го съвсем открито на американеца и го предупредих. Тогава той сподели, че добре го чувствал, и ето защо посъветвал и помогнал на братята да продадат предприятието. Това станало предната година, ала без да е настъпила после някаква промяна или чак пък намаляване на страданието… Но аз цяла вечер ви занимавам с неща, които и на вас, и на мен могат само да развалят нощната почивка. Моля ви за извинение и ще се пиша хитър, за да не ми посочите вие вратата, сам да се изхвърля. Спете спокойно!

Той прекъсна така рязко и се отдалечи така стремително, както иначе изобщо не му бе в обичая. Точно така стояха нещата и въобще с неговото днешно идване. Струваше ми се, че той ни е навестил извън рамките на обичайното време само за да ни обърне внимание върху този американец. Херцле имаше досущ моето усещане.

— За мен той днес изобщо не беше един дошъл ни на гости приятел, а ми се стори по-скоро като някакъв пратеник — каза тя. — Дали има нещо покрай този янки, което се отнася и до нас? Така наистина се осмелявам да питам само теб, но не други, които биха сметнали за напълно естествено да ми се присмеят!

Дадох й право. И ето ти! На следващия предобед, по времето на посещения, към единадесет часа, седях и работех. Тогава чух входната камбанка. Някой беше пуснат да влезе. Бях казал, че днес няма да приемам абсолютно никого. Въпреки това Херцле се качи след известно време, сложи една визитна картичка пред мен и каза:

— Извинявай! Не можах да постъпя другояче! Налагаше се все пак да те прекъсна! Твърде странно е… ще се смееш.

Хвърлих един поглед върху визитката. «Хариман Ф. Ентърз» се виждаше на нея, само това име, нищо повече. Погледнах Херцле очаквателно.

— Да, наистина е удивително — кимна тя. — Той има на ланеца на часовника си онова нъгит с големина на гълъбово яйце.

— Наистина ли? … Вярно ли?

— Да! И фрапантно печалните очи също са налице!

— И какво иска той?

— Да говори с теб.

— Нямам време. Каза ли му го? Нека дойде пак!

— Трябвало днес да замине, иначе щял да изпусне кораба. Каза, че нямало да си тръгне, без да е говорил с теб. Оставал да седи, докато дойдеш. Трябвало да му кажеш колко струва времето, което ще изгубиш; той веднага щял да заплати.

— Чисто американска глупост! Каза ли ти какъв е?

— Книгоиздател. Изглежда не говори нито дума немски. Иска да откупи «Винету».

— И ти след това сигурно си го осведомила?

— Споделих, че вече сме получили подобни предложения от другата страна на океана и ни предстои в близко време да отидем с Лойда нататък, за да уредим нещата.

— Ей, Херцле, това не е било много умно от твоя страна!

— Защо?

— Който се кани да отиде из «Запада», трябва да се научи преди всичко на мълчаливост, без значение дали си е още «див», или не.

— Ама нали ние хич и още не сме там!

— Аз казах «когато човек се кани», разбра ли — кани! Впрочем за да сме мълчаливи, въобще не е нужно едва тепърва да ходим отвъд, защото Западът е вече тук при нас.

— Къде?

— Долу при американеца. Този мистър Хариман Ф. Ентърз е американския Запад.

— Мислиш ли?

— Определено! Скоро ще разбереш, че е вярно. Нека той си е — който и да е, може да иска каквото си ще, ние се пренасяме сега в Америка. Той е дошъл, приближил се е до нас крадешком. Да обърнем пиката! Слез сега долу и му съобщи, че ще дойда, но не му казвай нищо повече. И изобщо говори с него възможно по-малко!

Тя тръгна и аз я последвах след известно време. Мистър Ентърз беше добре сложен, гладко обръснат мъж около четиридесетте. Правеше впечатление, събуждащо доброжелателство, без да проявява точно държането на високообразован човек. Изглеждаше скромен, но същевременно все пак и малко нещо парвеню. Това за печалните очи отговаряше. Да се смее, той изглежда изобщо не умееше и ако някой път се усмихнеше, то би създал по-скоро впечатление за страдание, отколкото за веселост. Жена ми ни представи. Ние се поклонихме и седнахме един срещу друг. Помолих го да ми каже с какво мога да му услужа. Той отговори с въпроса: