Карл Май - Аллах ил Аллах!

Вдигнах пушката си. Последваха два бързи изстрела и… застаналите наоколо хора ме зяпнаха, смаяни от поведението ми, което не можеха да си обяснят.

След моите първи три успешни изстрела от всички страни се бяха разнесли шумни овации, но сега хората стояха притихнали. Не знаеха каква цел преследвах всъщност.

— Е — обадих се аз, — къде са двете асафир?

— Няма ги, хвръкнаха — отговори Хилал.

— Ти видя ли ги да отлитат?

— Не.

— Я отиди дотам и ги потърси!

— Да не би да искаш да кажеш, че си ги застрелял? Такива малки асафир от толкова голямо разстояние? Невъзможно!

— Отиди де! Ще ги намериш и двете.

След тези думи се затича не само Хилал, ами и мнозина други хукнаха с него. Когато стигнаха при камилите, те нададоха силни тържествуващи викове и тичешком се върнаха. Донесоха двете птици, които наистина бяха улучени и започнаха да обикалят от ръка на ръка.

Невъзможно е да се предадат всички възклицания и думи, изразяващи смайването на бедуините, които ми се наложи да изслушам. Арабският език разполага не само с неизчерпаемо богатство от най-груби ругатни и проклятия, но също така е много богат и на почетни и възхваляващи названия.

Едва след доста време хората се сетиха за какво всъщност се бяха събрали на това място. Човекът, застанал горе до пръта, видя, че вече никой не му обръщаше внимание. Ето защо нададе силен вик и така припомни на всички каква бе първоначалната цел на състезанието по стрелба.

— Ами какво стана с последните два изстрела? — попита старият Азра, приближавайки се до мен.

— Аллах! — престорих се на изплашен. — Нямам повече куршуми. Уговорихме се само по пет изстрела и аз не взех други патрони. А имам ли право да стрелям още веднъж?

— Естествено че имаш право… хм… ама че объркана история! Колкото повече размислям, толкоз повече ми се струва, че всъщност даде определените пет изстрела и че ти… машаллах! За първи път ми се случва подобно нещо.

Изпаднал в небивало затруднение, старият зарови пръсти в брадата си.

— Искаш да кажеш, че съм загубил, защото улучих целта само три пъти, така ли?

— Като че ли тъй изглежда… май загуби… хмм! Ти не искаш да се откажеш от наградата, нали?

— Не, не се отказвам. Държа на моето право. Но самият ти си на мнение, че съм изстрелял уговорения брой куршуми. Тарик улучи камъка четири пъти, а аз — само три пъти.

— Ами в такъв случай значи Тарик е победител.

— Да, така е.

— Ефенди, ти го направи нарочно!

— Не, птиците ме подведоха и ми объркаха сметките. Исках да ви покажа, че с една такава пушка могат да се улучват не само камъни, и ето как заради двете асафир изгубих и ханумата, и възможността да стана шейх.

— Аллах ил Аллах! Кой можеше да го предположи! Всички ме гледаха със съчувствие и съжаление.

— Успокой се! — усмихнато казах аз. — Ще ти призная, че още от самото начало не държах чак толкова на ханумата, а още по-малко пък на почетната титла шейх. Следователно съвсем не съм нещастен, че загубих състезанието по стрелба.

— Ами защо тогава изобщо пожела да излезеш на двубой с Фалахд?

— Защото обичам племето на бени салахите и исках да ги избавя от това чудовище. Я ми кажи, ти имаш ли нещо против, ако Тарик, когото наричате Сина на светкавицата, стане шейх?

— Ни най-малко.

— Е, тогава бъди доволен от изхода на двубоите.

С тези думи му обърнах гръб и се наканих да си проправя път през тълпата, която се беше насъбрала около нас, ала тогава Тарик бързо ме догони и ме улови за ръката.

— Ефенди, ти само се шегуваш, нали?

— О не, нямам навика само ей тъй на шега да пропускам целта, когато стрелям, и да давам повод на хората да ми се смеят.

— Тогава последните два изстрела ще се броят, а?

— Не мога да го променя.

— Аллах ил Аллах! Значи Бадия е моя!

— Не се ли радваш?

— Да не се радвам ли? Господарю, като мен могат да се чувстват само блажените, попаднали на седмото небе в рая. Изобщо ми е невъзможно да повярвам, че се отказваш от Бадия, след като заради нея рискува живота си.

— Заради нея ли? Лъжеш се! Заради теб го направих. Бях убеден, че Фалахд ще те победи, и понеже знаех, че го превъзхождам, просто те заместих.

— Сега те разбирам. О, Аллах, как да ти се отблагодаря? Ще се моля за теб, докато съм жив, а ще науча и всички мои деца и внуци да се молят за твоите деца и внуци.

— Драги Тарик — засмях се аз, — хайде засега да оставим на мира нашето потомство. В момента ние сме само праотци без наследници и без жени. Побързай час по-скоро да имаш такава! Пожелавам ти след петдесет години да се появи племе на бени тариките, което да наброява хиляда души.