Карл Май - Аллах ил Аллах!

— О, Аллах, Аллах, твърде много е — хиляда души за петдесет години!

С тези думи той хукна, за да отиде при бъдещата прародителка на неговите деца, внуци и правнуци.

Под всеобщите ликуващи възгласи на бедуините муадинът обяви резултата от състезанието по стрелба. В това време отидох до онова място, където бях оставил Халеф да пази победения Фалахд. Хилал, който естествено нямаше защо да излиза на двубой срещу своя брат, се присъедини към мен заедно с шейха на бени аббасите. Халеф ни докладва, че никой не се е приближавал до тях, а великанът изобщо не се бе помръднал.

— Дойде ли в съзнание? — попитах аз.

— Не.

— Вижда ми се странно.

На земята забелязах стръкче от изсъхнала пустинна трева. Наведох се, взех го и пъхнах единия му край в ухото на Фалахд. Той веднага разтърси глава и дясното му око се отвори. Значи наистина симулираше, че е в безсъзнание.

— Още ли си жив? — попитах го, като се престорих на учуден. — Мислех те за мъртъв. Но тогава още сега трябва да умреш.

Извадих ножа и си дадох вид, че се каня да го забия в него. В очите на великана се появиха гневни искри.

— Но аз съм вързан! — измърмори той.

— Може да ти е безразлично. Направи си твоето уасийат намах! [44] Завещание, последна воля. — Бел. нем. изд.

Вече се бяха приближили и неколцина други бени салахи, които образуваха около нас тесен кръг. Външният вид на ранения не представляваше чак толкова грозна гледка, колкото би могъл да си представи човек. Той беше изплюл избитите от мен зъби. Държеше лявото си око затворено, и тъй като междувременно Халеф го беше почистил от кръвта, подутите му устни и посинелият му нос оставаха единствените видими последици от двубоя.

— Искаш да ме убиеш ли? — скръцна със зъби той.

— Да те убия? Та нима не знаеш, че животът ти ми принадлежи? Само ако ме помолиш за милост, може да ти го подаря. Така гласят условията на двубоя.

— Да моля за милост? Теб? Никога!

— Аз и не очаквах друго от теб. Тогава нека дойде муадинът, за да каже над главата ти молитвата на смъртта.

— Проклет да е муадинът заедно с брътвежите си! Не искам да го виждам!

— Тогава ще се наложи да умреш без молитва. Дано Аллах се смили над душата ти!

Вдигнах ръка, сякаш се канех да го пронижа с ножа, но дори и да имах подобно намерение, нямаше да успея да го изпълня. Навярно до този миг Фалахд си беше мислил, че ще му подаря живота и без да се моли за милост. Може би се беше надявал и на помощта на своите съплеменници. Обаче ето че увереността му се разклати и го обзе такъв страх, който можеше да се мери със самочувствието му допреди малко. Ужасен той успя да отхвърли тялото си настрани.

— Чакай! В името на Аллаха, почакай!

Задържах ножа готов за удар.

— Какво искаш още? Казвай по-бързо!

Вързаният великан се огледа наоколо със здравото си око, но ако се надяваше да намери съчувствие, то той се видя излъган. Ако и преди бе имал твърде малко приятели, то злощастният изход от двубоя намали техния брой още повече. Онова, което прочете по лицата на застаналите наоколо хора, бе всичко, само не и съчувствие или състрадание. От тях не можеше да очаква помощ.

— И така, побързай! Какво искаш? Молиш ли за милост?

— Да — с мъка процеди той.

— Тогава направи го! Изговори думата, иначе молбата ти няма да бъде уважена.

— Аман, аман — милост, милост!

— Добре! Нека животът ти бъде подарен! Сега ще те развържа.

Вече се навеждах над него, за да свърша тази работа, когато неочаквано зад мен се разнесе силен вик:

— Уакиф — Стой! Още не! Не бива тъй бързо да се подарява живота на един победен воин. Още по-малко пък на този!

Това възражение дойде от стария Азра.

— Но нали той помоли за милост! — рекох аз.

— Да, така е, но все пак още не е ясно дали е съгласен да понесе и последиците от тази молба. Той е брат на мъртвия шейх и се смяташе за най-властния, най-могъщия и за непобедимия измежду нас, на когото всички са длъжни да се подчиняват. Може би си мисли, че само от страх и през ум няма да ни мине да го накараме да почувства последиците от молбата му за милост. Ето защо искам първо да разменя няколко думи с него, преди да му подариш живота.

Силно загорялото от слънчевите лъчи лице на великана придоби пепеляв цвят. Това бе най-сигурното доказателство, че предпазливият старец беше отгатнал истината, Фалахд действително си вярваше, че той, най-видният човек на племето, от когото всички се страхуваха, може да бъде помилван, без да му се наложи да понесе и съответния позор. Ала вече сам разбра, че не може да очаква снизхождение.