Карл Май: Аллах ил Аллах!

На някои от читателите на първите шест тома от моите приключенски романи може би е направило впечатление, че в цялата верига от събития и преживявания, които започват в Тунис и свършват при жителите на Черните планини, (Черногорците. — Бел. прев.) има една празнина както по отношение на пространството, така и по отношение на времето. И сигурно те са си задавали въпроса, дали докато е траяла продължителната езда от Тунис през Триполи и оазиса Куфарах та чак до Египет, не се е случило абсолютно нищо, което да заслужава да се спомене.

Случи се повече от достатъчно! Ала тези приключения не са така тясно свързани с по-предишните или с последвалите по-късно събития, така че сметнах за по-добре просто да ги подмина, и предпочетох да разкажа за тях в отделен том.

Тук предложеният приключенски разказ запълва тази забележима празнина и ни пренася назад във времето, когато познавах моя Хаджи Халеф Омар съвсем отскоро. Мисля, че читателите, чийто жив интерес и приятелство Халеф си е спечелил, с удоволствие ще се върнат заедно с мен в онова време в началото на нашата дружба и охотно ще ни последват по пътя, по който ни беше предопределено да се намесим в съдбата на някои добри хора и да им помогнем.

— Сихди, трябва най-после да ти го кажа, ако не искаш да се задуша. Нося го в себе си през цялото време насам-натам също като квачката, която иска да снесе яйце, а не знае къде. Но търпението ми вече се изчерпи.

Така говореше… е, кой ли може да е този човек, ако се съди по начина му на изразяване? Никой друг освен моят слуга Халеф, с когото бях странствал из Алжир и през клисурите на Атласките планини, а само преди броени дни бях преживял онова ужасяващо приключение в Шот ал Джарид, за което навярно добре си спомнят и моите читатели. (Вж. Карл Май, «През пустинята».)

Бях посетил турския векил в Кбили, за да потърся от него правосъдие за престъплението, извършено от Хамд ал Амазат в Шота, и същевременно да поискам обезщетение за загубата на нашите животни, които потънаха в бездънното солено езеро.

Читателите вече знаят, какво правосъдие раздаде векилът, но аз нямах никакво намерение да се оставя да ме отпратят по подобен начин. Моето поведение, както и енергичното застъпничество на чаровната съпруга на векила, накараха владетеля на Нифсауа да ми даде такова обезщетение за загиналите животни, от което можехме да сме напълно доволни. И така, когато напуснахме Кбили, за да продължим пътуването си през регентството Триполи и през оазиса Куфарах към Египет, ние разполагахме с прекрасни ездитни животни.

На юг от Шота, в земите на Уалад маразигите, бях наел един кабир, [1] Водач. — Бел. нем. изд. който трябваше да ни заведе при бедуините хомри, които имаха пасища и от едната и от другата страна на границата между двете регентства Тунис и Триполи, доколкото по онова време изобщо можеше да става дума за някаква граница.

Там, близо до границата — или може би тя беше вече зад нас? — след продължително мълчание, нещо, което съвсем не бе в нрава му, Халеф неочаквано настоятелно ме заговори. Пестеливият на думи наш водач, който си отваряше устата само когато бе крайно необходимо, яздеше на няколко конски дължини пред нас.

— Е, изплюй камъчето, де? — отвърнах на сърдечното излияние от страна на Халеф.

— Сихди, ти знаеш, че винаги съм бил твой верен слуга и че и в бъдеще такъв ще си остана.

— Убеден съм в това, драги Халеф.

— И точно затова ме боли, че в някои неща те превъзхождам. Тъй ми се иска, моят повелител, когото обичам, да заеме не само полагаемото му се място в сърцето ми, но и напълно да спечели моето уважение и признание.

Погледнах го учудено. Накъде ли биеше? Добре ми беше известно, че чувстваше някакво превъзходство над мен, само че никога досега не ми го беше казвал така право в лицето. Да не би да се канеше да поднови опитите си да ме накара да приема неговата вяра. Предпочетох да си замълча, отколкото по някакъв начин да се изложа в неговите очи. Ала мълчанието ми не бе в състояние да възпре отприщилия се водопад на неговата словоохотливост.

Халеф поклати съжалително глава.

— Сихди, ти си такъв човек, какъвто не съм срещал през живота си — тъй благ, добър и милостив, но същевременно и толкова енергичен, силен и храбър. Въпреки всичко ти липсва нещо, което е тъй необходимо за всеки мъж, както палатката за дарабуката [2] Барабан. — Бел. нем. изд. , с която войникът вдига шум.