Карл Май - Аллах ил Аллах!

— О, Аллах! О, Мохамед! О, Пророче! О, всички вие халифи!

Тези, а и други възклицания, изразяващи безкрайно смайване, долетяха от дуара до слуха ми.

— Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах! — чух под мен гласа на Халеф. А муадинът хвърли дъската си и с такава бързина се втурна да скача от камък на камък, спускайки се надолу, сякаш бе решил на всяка цена да си счупи главата. Същевременно крещеше с все сила:

— Мадад, мадад — на помощ, на помощ! Злият джин! Това е злият дух на руините! Тичайте, правоверни! Бягайте, о герои! Скрийте се на безопасно място, вие бащи, скрийте вашите жени и дъщери, синове и…

Останалото се загуби във всеобщата олелия. Изключително доволен от ефекта на моето «представяне», аз бавно започнах да слизам надолу, където ме очакваше Халеф.

— Аллах ил Аллах? Какво беше това, сихди? — извика ми той съвсем слисан.

— Това беше просто европейски фойерверк, нищо друго.

— Аллах акбар — Бог е велик, но смайването ми е още по-велико. Това дето го разправяш за фойерверка, не го разбирам, но те уверявам, че в тези на пръв поглед толкова невинни фишеци се бяха скрили всичките сто хиляди шейтани на геената, които изведнъж до един с гръм и трясък се освободиха от оковите си, за да погубят чадата на Аллаха.

— Халеф, не говори глупости! Такива «ужасни шейтани» се произвеждат при нас с милиони и не представляват нищо друго освен барут и боя.

— Аллах карим — Бог е милостив! Знам, че го казваш само за да ме успокоиш. Ти чу ли какво завикаха бени салахите, когато те видяха?

— Да, помислиха ме за злия джин на пустинята, но това може да е само от полза за нашия престиж — никой няма да посмее да ни обиди. Но виж, Хилал идва, за да ни вземе!

Младият бедуин се появи иззад един от големите правоъгълни камъни. Приближи се до мен и с най-сериозен вид ме погледна право в очите.

— Ефенди, не знам дали да се страхувам от теб или да падна пред теб на колене.

— Нито едното, нито другото — засмях се аз. — Защо?

— И още питаш? Ти не видя ли какъв ужас предизвика? Наистина, предполагам, че всички тези неща не са свръхестествени, но въпреки това имам чувството, че пред теб съм като някое малко хлапе.

— Изобщо не е нужно да се чувстваш така. По-късно ще ти обясня всичко. Но нима дойде само за да ми кажеш това?

— Не, трябва да ви заведа при ханумата.

— Тя знае ли всичко?

— Не, нещата се развиха толкова бързо, че не остана никакво време за обяснения.

Хилал ни поведе между големите камъни обратно към същите стъпала, по които се бяхме и изкачили. Щом стигнахме долу, той свърна право в галерията, която свърши с малка стая. Цялото обзавеждане на помещението се състоеше от горяща лампа с палмово масло и две, постлани на пода, одеяла от кокосово лико. На отсрещната стена една врата водеше към друго помещение.

Хилал се насочи право натам и понечи да отметне завесата, закриваща входа, обаче ръката му замръзна във въздуха. Отвътре се дочуха гласове — един решителен женски глас и друг заплашителен мъжки. Вече ги бях чувал. Единият — горе в руината, а другият — долу в лагера. Бяха Бадия и Фалахд, които очевидно спореха много ожесточено.

— Искам да знам, как тези хора са дошли при нас! Аз съм предводителят на това племе! — кънтеше мъжкият глас.

— Шейхът съм аз! Само аз! — прозвуча гордият отговор на Бадия. — Достатъчно е аз да знам, как гостите ни са дошли при мен.

— Машаллах! Говориш много надменно. Но ще станеш далеч по-учтива, когато започнем да съдим и теб и близките ти за онова, което си извършила. Станеш ли веднъж моя жена, после ще се научиш да се подчиняваш.

— Изчакай, докато това стане!

— Ще стане! А сега искам да узная, кой е този Кара Бен Немзи. Ти сигурно знаеш.

— Все още не знам.

— Той е тук при теб в руината. Сигурно е някакъв фокусник или измамник. Ще го принудя да ми отговори, как и кога е дошъл тук.

— Кога ли? Току-що. И как? Ей през тази врата.

Съвсем тихо бях влязъл вътре заедно с Халеф и Хилал и се видях изправен пред завладяваща гледка. Намирахме се в стая, обзаведена и подредена с ориенталско великолепие и разкош. Предметите в нея издаваха, че се обитава от жена. В средата на помещението, гордо изправена, стоеше ханумата Бадия. Беше облечена в ориенталски шалвари, дълга риза и елече от фин бял ленен плат. Босите й крака бяха обути в изящни пантофки.

Тя много приличаше на своята сестра Хилуя. Чертите й бяха също така меки и нежни, но някак по-сериозни и по-замислени. Ъгълчетата на пълните й червени устни бяха извити леко надолу, един сигурен признак, че в последно време тази красива жена навярно често е имала повод да се гневи и ядосва. Гарвановочерната й коса се спускаше свободно почти до земята. По нея нямаше никакви украшения, каквито иначе бедуинките обичат да носят. Но и защо ли й бяха нужни? Самата й коса бе най-прекрасното украшение на «Ханумата на пустинята».