Карл Май - Аллах ил Аллах!

Муадинът направи кратка риторична пауза за по-голям ефект, а после продължи:

— Тогава нека се разнесе за пръв път въпросът: има ли някой, който иска да се бие с Фалахд, за да притежава ханумата на пустинята?

— Ана — аз — ясно се чу отговор нейде отпред по посоката, където се намираха стъпалата.

Това бе толкова неочаквано, че измина доста време преди слисаният муадин да си припомни своите задължения.

— Ман анта? Исмак ах — кой си ти? Как ти е името?

— Исми Хилал, Ибн ас са’йка — аз съм Хилал, Синът на светкавицата.

Тези думи сигурно учудиха всички, защото хората знаеха, че Хилал е предприел далечно пътуване. А ето че сега гласът му проехтя толкова неочаквано горе от руината. Възбудата на бедуините намери израз в оживено неясно мърморене, което достигна и до нас. Но затова пък под мен и малко встрани ясно чух силен глас, който извика следното:

— Хилал е тук! Той иска да се бие с Фалахд! Това не бива да става! Пусни ме, пусни ме, трябва да отида при него!

Очевидно това беше Тарик. Можех живо да си представя, каква сцена щеше да последва долу, когато двамата отново се видеха. Но ето че в този момент аз се изправих на крака, защото изглежда идваше и моят ред.

Лека-полека бедуините се съвзеха от голямата си изненада, предизвикана от появяването на Хилал. Муадинът поде за втори път:

— Чуйте, муаминин [30] Правоверни. — Бел. нем. изд. ! Намери се един желаещ да се бие, един доблестен бахлууан [31] Герой. — Бел. нем. изд. …

— … когото ще изям, тъй както и слънцето изяжда водата! — прекъсна го мощен глас, който стигна съвсем ясно даже до мен.

Кой ли бе този човек? Сигурно Фалахд, братът на предишния шейх. Този път не чух никакво мърморене от бедуините. Дали езиците им се сковаха от смайване или пък от страх? Най-после муадинът продължи:

— И така, въпросът ми ще прозвучи за втори път: има ли още някой, който иска да се бие с Фалахд?

Наканих се със силен глас да извикам «аз!», обаче бях изпреварен.

— Да — дойде отговор нейде под мен.

— Кой сити?

— Тарик, другият Син на светкавицата.

Някъде наблизо се разнесе сподавен женски вик — навярно беше ханумата. Ала викът й бе заглушен от гласа на Фалахд.

— И той ще последва брат си в геената, където двамата ще останат да вият и хленчат за вечни времена. Продължавай да питаш, о, муадин, дали ще се намери и някой трети, който да е толкова умопобъркан да желае да се бие с мен!

Едва ли племето на бени салахите бе преживявало някога подобен скандален инцидент. Прекъснаха самия муадин — една изключително безбожна и греховна постъпка в очите на тези самобитни хора.

Но той разбра подканящите думи на Фалахд и отново извика:

— За трети път произнасям въпроса: има ли още някой който да иска да се бие с него?

Навярно хората бяха убедени, че никой повече няма да се обади. Затова сигурно толкова по-голяма е била изненадата им, когато със силен ехтящ глас отговорих:

— На’ам — да!

Последва безмълвно мълчание. За няколко кратки мига и муадинът забрави задълженията си. Може би всичко това му се стори твърде зловещо, защото се намирах над него и изглеждаше, сякаш гласът ми идва от небето.

— Кой си ти? Как се казваш? — извика най-сетне муадинът с глас, който явно трепереше.

— Аз съм Кара Бен Немзи, когото все още никой не е победил.

Отново мълчание. Изглежда най-напред трябваше добре да премислят моя отговор. Използвах тази кратка пауза, за да подвикна на Халеф с приглушен глас:

— Дилуакт — хайде!

Изглежда най-сетне муадинът се окопити.

— Ние не те познаваме, а и не те виждаме. Къде си?

— Тук!

Моментът бе изчислен много добре и всичко стана чудесно. Едва-що бях извикал «Тук!», когато със силно съскане към небето се издигна огнен лъч и високо горе над руините образува многоцветен искрящ венец, от който във всички посоки започнаха да се изстрелват малки огнени кълба. Така целият дуар бе ярко осветен. Можех съвсем ясно да различавам всяка отделна шатра, виждах леко поклащаните от нощния вятър корони на палмите, както и лицата на хората, които стояха долу, втренчили в мен смаяните си погледи, изпълнени с боязън.

Сигурно колкото ясно забелязвах предметите около мен, толкова ясно видим бях и аз за бедуините, изправен високо горе на руините. Съвсем скоро огнените езици, кълба и искрите изчезнаха и отново се възцари мрак, мрак, който привидно стана още по-непрогледен.

Магията, която бе държала зрителите в плен, започна да изчезва.