Карл Май - Черния мустанг

Докъдето се виждаше нагоре и надолу по двата бряга на потока, тревата беше изпотъпкана, а ясните следи показваха, че индианците бяха лягали ту на едно, ту на друго място, за да достигнат водата с ръце. Захвърлените кори от дива тиква издаваха как са били принудени да задоволяват глада си. Щом някой червенокож започне да яде диви тикви, и то зелени, така, както растат там, където има вода, той сигурно е изпаднал в лошо, много лошо положение!

Старият отново легна на земята и като поизвърна глава, впери поглед в потока. Той остана в това положение доста време. После пак се надигна и каза:

— Уф! Тук има риба, но не може да се лови с ръце, а нямаме кукички, за да направим въдици. Стомахът ме боли. Разболя се от половината тиква, която бях принуден да погълна.

— А аз мога да изям цял млад бизон, ако го имаше — недоволно промърмори другият.

— Великият дух съвсем ни изостави! — скръцна зъби старият. — Токви Кава, великият вожд на команчите, да е принуден да гладува! Никой няма да го повярва!

— И кой е виновен за това? Винету и Поразяващата ръка, на които никога няма да им простя!

И тъй, старият беше Черния мустанг, а индианецът до него бе един от другарите му по зла участ. Преди да отговори, по лицето на вожда се плъзна сатанински, неописуемо грозен израз:

— Трябва да ни падне в ръцете, защото знаем накъде е тръгнал и ще направим засада на пътя на този бял чакал, дето се нарича Олд Шетърхенд и има по-голяма вина за нещастието ни от Винету, чакала на апачите. Тежко им, когато ги заловим!

— Нима наистина си толкова сигурен, че ще ги пленим?

— Да.

— Не се сърди, че се съмнявам.

— Защо?

— Защото сме принудени да вървим пеша, а те имат бързи коне.

— Но нашият път води през планините в съвсем права линия, подобно на изпънато ласо, докато заради конете си те ще трябва много да заобикалят. Черния мустанг познава всички планини и долини в тези земи. Той точно е изчислил пътя, който измина със своите команчи, а също и пътя на враговете ни. Ние имаме известна преднина и когато Ик Сенанда се върне и донесе всичко необходимо, апачът и петте бели койоти, които очакваме, неизбежно ще ни паднат в ръцете.

— Но дали внукът ти ще ни донесе всичко?

— Да.

— Коне, барут, олово, пушки, ножове, дрехи и месо?

— Ще ги донесе!

— Щом узнаят в лагера ни какво се е случило, не само че нищо няма да му дадат, ами ще го изгонят.

— Уф! Мислиш ли, че ще бъде толкова глупав да им каже нещо? Макар да беше излишно, аз му забраних да разказва каквото и да било. Той знае къде ще лагеруваме през тези дни и тъй като вчера не се появи, сигурно ще пристигне днес.

— Дано Великият дух даде Ик Сенанда да дойде и да донесе месо! Внукът ти ни остави пушката и ножа си — единствените оръжия, които притежаваме, а ние имаме над сто воини и те искат да ядат!

— Нима един воин има право да се оплаква от глад? — смъмри го вождът.

— Никой друг не го чува, освен ти, а ти също гладуваш. Аз не се боя нито от червенокожи, нито от бели неприятели, нито от бизони, нито от мечки, ала гладът е скрит в тялото ти враг и с него не можеш да се бориш. Срещу него не помагат нито храброст, нито хитрост. Той взема живота и на най-големите смелчаци, без някой да е в състояние да му попречи. Ето защо не е позорно да се говори за него и да се оплакваш.

— Прав си — съгласи се вождът. — Този враг живее и в моето тяло и разкъсва вътрешностите ми. Ти каза, че не се боиш от никакъв неприятел. Доскоро и аз побеждавах всеки противник, но ето че се появи един враг, който ме сломи и заради него съм принуден да гладувам.

— Кой е той?

— И той също като глада живее вътре в мен. Това е гневът, който хранех срещу Олд Шетърхенд и който не можах да победя.

— Уф, уф! — изрази другият съгласието си. Той не добави нищо друго, но интонацията на възклицанието му изразяваше всичко, което искаше да каже.

— Да, този гняв беше неприятелят, който ме победи — продължи вождът. При необикновената гордост, която иначе притежаваше, само гладът бе в състояние да изтръгне от него това самообвинение. — Ако не се бях присмивал на Олд Шетърхенд, ако си бях замълчал спокойно, изчаквайки по-късно възможност да си отмъстя, този бледолик щеше да ни остави конете, оръжията и амулетите. Тайно щяхме да останем в околностите на Фъруд Камп, за да издебнем враговете си, и така те отдавна вече щяха да са ни в ръцете!

— Ти каза самата истина. Но ето че сега седим тук и гладуваме. Напуснахме лагера, за да донесем месо, но нито застреляхме, нито уловихме нещо. Намерихме само една тиква и я изядохме. Ако и другите са имали същия късмет с техните примки за животни, скоро гладът ще унищожи всички ни. Колко барут ти е останал?