Карл Май - Черния мустанг

— Прав си, сър, защото този кон стоеше най-близо до вратата.

— Така той е отмъкнал най-лошото животно, ала безспорно метисът е отличен ездач и много добре познава местностите между тази станция и Фъруд Камп. Нали иначе не би могъл да се хване на работа като скаут. Ето как въпреки тъмнината е успял да избяга към Бърч Хоул, но е пристигнал твърде късно, за да изпълни намерението си. А какво казаха после китайците по повод бягството му?

— Нищо не казаха или по-точно изобщо не можахме да чуем какво са си казали тези негодници, защото след като се убедихме, че метисът е избягал и се огледахме за тях, те бяха изчезнали.

— В каква посока? — попита инженерът.

— Тъй и не разбрахме, понеже беше тъмна нощ.

— Мътните го взели! А дали не може да се открият следите им? Трябва да се опитаме да заловим тези мерзавци!

— Остави ги да си вървят, мистър Суон! — каза му Олд Шетърхенд. — Съвсем не заслужават усилията, които ще трябва да положим, за да ги спипаме. Свършихме си работата далеч по-добре от очакваното. Спасихме Фъруд Камп, без никой от нас да получи и най-малката рана. Всичко останало и още повече двамата китайци е толкова маловажно, че би било смешно да си губим времето, като хукнем подир тях да ги преследваме.

— Хм! Страшно ме сърбят ръцете да им дам да се разберат, ала виждам, че имаш право, мистър Шетърхенд. И тъй нека си вървят по пътя! Но ще се заема с този Клифтън. Къде е той? Ти знаеш ли? — обърна се той към работника.

— Не — беше отговорът. — След като спа няколко часа и изведнъж се събуди, ние му казахме как се е оставил да бъде надхитрен от китайците. Тогава махмурлукът му изведнъж изчезна и той напълно изтрезня. Естествено взе да ги ругае с всички възможни ругатни, но така не върна нито тях, нито метиса. После го обзе страх. Каза ни, че нямало да се мерне тук, докато не ти преминел гневът, събра си партакешите и си тръгна.

— Не е трябвало да го пускате!

— С какво право можехме да го задържим, сър? И как, със сила ли? Та той не е престъпник, а и ние не сме полицаи.

— Много правилно! — съгласи се с него Олд Шетърхенд. — Най-вероятно и той няма да се върне повече, но никой от нас няма причина да тъгува по него. И ако все пак някога се върне, мистър Суон, ти само здравата го накастри и толкоз! А сега нека най-напред се погрижим за конете си, после да се нахраним и добре да се наспим — нали ни се наложи цялата нощ да прекараме на крак? Утре още в ранни зори ще се сбогуваме с теб.

— Толкова скоро? — попита инженерът. — Сигурно лесно можеш да се досетиш, че ми се иска да останеш при нас много по-дълго!

— Убеден съм в това! Сър, винаги ще си спомняме за теб с най-добри чувства, но в момента тук нищо не ни задържа и макар че сега не е необходимо да се скъпим с времето си, все пак никога не е било в характера ни да се задържаме на едно място по-дълго, отколкото е нужно.

— Съгласен съм — кимна Кас. — Трябва да потеглим към Санта Фе. Изглежда нашият братовчед Нахум Самуел Тимпе, когото искаме да принудим да ни даде присвоеното с измама наследство, съвсем не е човек, който обича дълго да се задържи на едно и също място. Нечистата му съвест го кара да пътува насам-натам и ако безполезно си губим времето другаде, ще трябва да очакваме да не го заварим в града. Не си ли на същото мнение, братовчеде?

— Естествено, че съм — отговори Хас на зададения му въпрос. — Колкото по-скоро се доберем до парите си, толкова по-добре за нас. За щастие мистър Шетърхенд и Винету изявиха готовност да ни помогнат. Това ми вдъхва по-голяма надежда, че ще доведем всичко до щастлив край.

Докато двамата Тимпе разговаряха, Франк и Дрол все още стояха при тях. Междувременно останалите бяха влезли в постройката. Обстоятелството, че Олд Шетърхенд и Винету не можеха да чуят думите му, даде повод на Хобъл Франк да подхвърли след току-що казаното от Хас една от своите прочути забележки. Понеже около него имаше само немци, той каза на родния си език следното: .

— Хич не ми е ясно защо говориш все за други хора! Изглежда семейство Тимпе страда от някаква грандиозна наследствена болест, дето изобщо не е лечима и туй е една колосална едностранчивост, която няма равна на себе си!

— Каква едностранчивост? — попита Кас.

— Имам предвид страната, дето винаги е обърната към Олд Шетърхенд и Винету. Все говориш затуй, че се надяваш тези двама господа да ти помогнат по начин най-знаменит и невиждан. И аз с радост признавам, че с туй твое мнение не лапаш мухи и няма да загазиш, но все пак веднъж ще те помоля да се поогледаш и на другата страна, а именно натам, дето съм аз, всеобщо уважаваният Хобъл Франк от Морицбург! Я ми кажи, нима толкоз ми нямаш за пет пари доверие?