Карл Май - По непознати пътеки

— Ти ни следва дотук, мистър Флетчър, без да сме те канили.

Изглежда, че и за по-нататък искаш да се присъединиш към нас. Как стои работата?

— Това засяга Дявола, не вас! — отговори той.

— Аз мисля, че твърде много ни засяга, и ще те помоля, сър, да промениш тона. Аз не съм навикнал да слушам грубости, без да отговоря по подобаващ начин! Ти видя и чу, че изобщо не искаме да знаем за теб. А дето ти въпреки това язди след нас и лагеруваш тук, можем да търпим единствено в случай, че сме сигурни, че няма да ни навредиш.

— Навредя? — ухили ми се оня. — Pshaw! [4] Pshaw! (англ.) — израз на презрение (Б. пр.) На вас няма какво повече нещо да влоши или навреди!

Едва го беше казал и аз отчупих един клон с дебелината на пръст от близкия храст, изтеглих го през лявата ръка, за да отстраня листата, и го нагостих с няколко резки удара напреки лицето.

— Тъй! Който не иска да чуе, трябва да почувства. Ще те науча аз да бъдеш по-вежлив!

Той нададе един нечленоразделен крясък от ярост, скочи и измъкна револвера, за да се прицели в мен, ала още преди да е съумял да насочи цевта, ударът ми така го улучи по ръката, че изтърва оръжието. После му стоварих един пестник по слепоочието, от което той рухна на земята в цял ръст, като безжизнен пън. В миг дебелият Хамердал застана до мен и каза със засияло от прехлас лице:

— Heigh-day! [5] — Heigh-day! (англ.) — възклик на възторг, изненада (Б. пр.) Най-сетне, най-сетне да види човек пак този твой фамозен удар! Thank you, sir! [6] — Thank you, sir! (англ.) — Благодаря ти, сър! (Б. пр.) Типът тъкмо това и нищо друго не заслужаваше. Дали да не го вържем малко, та после, като дойде на себе си, да не вземе пак да направи някоя щуротия?

— Да, драги Дик. Прекарайте му няколко ремъка около ръцете и краката. Доброто си е добро!

— Ела тогава насам, Пит Холбърз, старий куне! Нека накачим по кльощавото тяло на тоя Олд Кърсинг-Драй половин дузина здрави фльонги. Или ти не мислиш така?

Пит пристигна доволно ухилен и отговори по своя обичаен начин:

— Ако ти смяташ, че е добре да му ги курдисаме, то като нищо ще го сторим, старий Дик.

— Дали ще го сторим, или не, все едно, стига само да ги получи!

Те не само го омотаха, но и после отделно го вързаха здраво към дебелото коренище на един храст, така че му беше невъзможно да се изтърколи тайно от нашия обсег. Когато бяха готови с това, Дик потри тлъстите си ръце и каза, подхилквайки се:

— Ама и при теб си е съвсем друг живот, сър! Ние сме вече цял месец на път, без да се е случило нещо забележително, но едва-що сме срещнали теб и ето ни набъркани посред приключенията.

— Ами онзиденшното нападение!? Не беше ли то приключение? — запитах аз.

— За нас двамата — не, защото не присъствахме. А и да е било, ти все пак беше наблизо. За една седмица при теб човек преживява повече, отколкото иначе за една година, това е всеизвестно. Сега старият хулител ни е добре подсигурен и можем да помислим за нещо друго. Какво ще кажеш за едно рибно блюдо? Нашето сушено месо е почти към края си.

— Имате ли въдици?

— Що за въпрос! Какво те прихваща, сър? Дик Хамердал, и без въдица! Въпросът е само дали и тази мила Рио Сан Хуан има риба. Или ще трябва да ловим и печем пиявици, Пит Холбърз, старий куне?

— Хм! Ако мислиш, че са тлъсти като теб, старий Дик, то работата навярно ще може да се уреди. Макар че аз в действителност бих предпочел рибата, понеже е любимото ми ястие, докато търбухът ми днес не е настроен за пиявици.

Една такава дълга реч Пит Холбърз сигурно рядко бе държал, и то само защото се бе отворила приказка за любимото му ядене. Аз за щастие можех от опит да уверя, че имат всички надежди да направят един добър улов, и ето как те запълзяха с въдиците си към брега, където се скриха предпазливо, за да не би пък да бъдат видени от някой случайно минаващ наблизо пай-юта. А аз се проснах в цял ръст на тревата и затворих очи, макар да не бях уморен. Пък и за сън изобщо не можеше да става дума при очакването, в което също като другите се намирах.

Уестманът обикновено обича да затваря очи, когато лежи, също и без да спи, защото тогава толкова по-остро чува.

Едва ли бе минал може би и час, когато двамата въдичари се върнаха. Резултатът на тяхното умение беше толкова голям, че имахме достатъчно за обяд и вечеря. За жалост трябваше да се откажем от паленето на огън до завръщането на Винету, понеже не знаехме дали можем да го сторим без риск. Един индиански нос подушва дима на огън от много далеч, ала още по-отдалеч миризмата на месо — независимо дали произхожда от риба или дивечово печено.