Карл Май - Край Бизоновото езеро

— Бързо, дон Агустин, елате насам, нуждая се от помощта ви!

— Тибурсио Ареляно! — извика, разпознавайки го, хасиендерото. — Където е той, няма опасност за нас. Каква помощ ти е необходима от моя страна?

— Помогнете ми да вържа двама разбойници, които искаха да ви нападнат!

— Ах, възможно ли е? Бързо, хора, напред!

Те притичаха и омотаха ласата си около ръцете и краката на двамата лежащи в безсъзнание мъже.

— Кои са? — попита дон Агустин.

— Нищо ли не сте чували за Ел Местисо и Мано Сангриенто?

— За «Дяволите на саваната»? Чувал съм достатъчно, но, слава богу, все още не съм ги виждал!

— Погледнете тогава тези тук, това са те!

— Санта Мадре! Истината ли казвате, Тибурсио?

Младежът кимна.

— Аз съм ги срещал само веднъж — беше там горе край Рио Гранде. Вярно, не се наложи да си имам работа с тях, но запомних добре физиономиите им. Аз следвах вашата диря, която открих в саваната, и видях към нея да се присъединява тяхната. Те бяха залегнали в засада с намерението да опушкат придружителите ви и да вземат доня Росарита в плен, за да изтръгнат откуп. Но дори и да го изплатяхте, Сан меле се канеше да я задържи като своя жена. В мига, когато понечиха да стрелят, аз ги повалих.

— Тибурсио! — извика момичето, което беше приближило и чуло думите им. — Какво щастие, че сте ни последвали!

Той я погледна пребледнял и потрепери при мисълта, че девойката можеше да попадне в ръцете на Дяволите на саваната.

— Росарита има право — съгласи се дон Агустин, като подаде ръка на младежа. — Дължим ви голяма благодарност. Хасиендата Дел Венадо е отворена за вас по всяко време и във всяко отношение. Запомнете го, Тибурсио Ареляно!

— Аз изпълних своя дълг, сеньор Пена, нищо повече. Но ако искате да ми окажете една услуга, позволете тази нощ да остана край вашия лагерен огън!

— Не само позволяваме, но ви и молим да го сторите — намеси се Росарита. — Аз ще почивам без страх под вашата закрила!

— Какво ще правим с разбойниците? — попита Пена.

— Довлечете ги до огъня — нареди Тибурсио на вакеросите. — Не бива да ги изпускаме от очи!

Едва когато телата на пленниците бяха осветени от пламъците на огъня, дон Агустин видя каква заплаха ги е грозяла. Старият Ред хенд, който произхождаше от Севера на Съединените щати, още в своята младост беше станал един от най-прочутите трапери и стрелци. Дивият живот беше закалил костите му до желязо, а сухожилията — до стомана, и го бе превърнал в един непобеждаван досега противник. Неговият равностоен по телесна сила и ловкост син вероятно го превъзхождаше по хитрост и лукавство. Четиримата спасени стояха и разглеждаха вързаните разбойници с онези чувства, с които човек гледа победения лъв, за когото е достатъчно едно-единствено мръдване на лапите, за да разкъса врага на парчета.

— Тибурсио, вие сте най-добрият растреадор и ездач на Сонора, ала тук свършихте майсторска работа — рече дон Агустин с въздишка на облекчение. — Тези Дяволи още не са побеждавани от никого!

— Ако ме бяха забелязали, щях да бъда изгубен като всеки друг, сеньор. Да удряш изотзад не е майсторлък.

— Ама вие сте ги ударили отлично! Те са все още като мъртви.

— Мислите ли? — усмихна се Тибурсио. — Живота си залагам, че от пет минути са в пълно съзнание и чуват всяка наша дума. Този вид паразити са жилави. Ако ремъците не бяха толкова остро впити и здрави, Дяволите отдавна да са пак свободни. Но тъй като не виждат никаква възможност да се отърват, предпочитат да се преструват на мъртви.

Той се наведе и взе дългата, необикновено тежка пушка на Ел Местисо.

— Тази пушка, с изключение на още една, е най-добрата между Канада и Хондурас. Тя има стойност, която само ловецът умее да оцени, и отсега ще ми принадлежи.

— Куче! — прецеди през зъби Сан меле. Тибурсио се усмихна доволен.

— Виждате, сеньор Пена, че са живи! Той не би продал пушката и за десет хиляди унции, а сега е принуден да я даде безвъзмездно. Това му помогна да си възвърне езика. Съществува една-единствена пушка, сравнима с тази, и тя се намира в Роки Маунтийнс [25] Роки Маунтинс — американското име на Скалистите планини (Б. пр.) . Принадлежи на един канадски ловец на мечки, носещ името Боа роз. Бил исполин, който повалял женски бизон с юмрука си и на когото никои не може да излезе насреща. Той никога не е стрелял нахалост. Червените мъже го наричат Големия орел, а спътника му — Падащата светкавица. Край всеки лагерен огън отвъд Рио Гранде дел Норте се разказва за неговите подвизи, а когато изстрелът му отекне в гората, всяко ухо разпознава непогрешимия звук на неговата пушка. Индианецът трепери от него, но честният бял, който има чиста съвест, се радва да се озове под могъщата му закрила.