Карл Май - Край Бизоновото езеро

Но в щата Сонора има и опасности… Огромни пущинаци, достъпни само за сърцат мъж, изпълват страната; в горите дебнат хищници, а из необятните равнини разиграва коня си непримиримият апач, чието най-голямо богатство са скалповете на белите.

От време на време в тези пущинаци дръзват да навлязат хора, които изчукват набързо някоя лежаща наяве сребърна жила или се захващат с промиване на златоносен пясък. После се връщат, прогонвани и преследвани от индианците, в обитаемите райони и разказват за съкровища, които мимолетно били видели на недостъпни места, за страшно богати мини или неизчерпаеми златни залежи. Със своите приказки, в които преувеличението винаги играе по-голяма роля от правдивостта, те поддържат постоянна жажда за злато.

От време на време се появява някой авантюрист, който се впуска в примамливи описания. Към него се присъединяват други авантюристи: млади хора от добри семейства, загубили всичко свое на комар, мъже, скарали се с правосъдието, ловци и трапери, непропускащи да се възползват от всяка възможност… и ето как възниква една експедиция. Ала тя — или лекомислено организирана, или зле ръководена — претърпява злополука и от мнозина потеглили се връщат малцина. След време някъде бива направено голямо откритие, треската започва наново, сформира се нова експедиция и… тя загива при съвсем същите условия.

Най-големият враг на всички тези начинания не е гладът или жаждата, не е огромната мечка, нито силният, бърз като светкавица ягуар или дебнещият в блатата кайман, а индианецът. Местният човек вижда в лицето на белия само грабител, който противозаконно го прокужда от земята, където се издигат надгробните могили на неговите деди и вигвамите на племенните му другари. Съчетали силата на мечката с хитростта на пантерата, отлични ездачи, добре обучени да боравят с всякакъв вид оръжие, индианците са противници, по-страшни от които човек изобщо не би могъл да си представи.

През 1830 година сред населението на Ариспе, столицата на мексиканската провинция Сонора, се говореше за експедиция, която предлагала такива изгледи за успех, както никоя от предшестващите. Предприемачът беше чужденец, испанец. Дон Естебан де Аречиса беше пристигнал едва преди два месеца. Този мъж, изглежда, беше живял вече в страната, ала по-рано никой не го бе виждал. Беше дошъл от Европа с добре обмислен план. Живееше на необикновено широка нога, държеше къщата си отворена, правеше големи залози в игрите, заемаше на познатите си пари, без някога да си ги иска обратно, и никой не можеше да каже откъде взема пари, за да покрива подобно разточителство.

От време на време предприемаше някое малко пътуване за около седмица, после се появяваше, без някой да знае къде е бил, защото неговата прислуга, заплащана сигурно добре, не продумваше за работите на своя господар. Знатните маниери, великодушието и щедростта му извоюваха в Ариспе необикновено влияние. За него не беше трудно да екипира експедиция, за чиято същинска цел той още не беше се произнесъл. Даде да се разбере само, че щяла да отиде до място, където бял човек още не бил прониквал.

От всички краища на страната се стичаха хора, които искаха да участват. Говореше се, че осемдесет решителни мъже вече били на път за Пресидио Тубак, където Аречиса им бил определил сборното място. Наближаваше и денят, в който дон Естебан щеше да отпътува от Ариспе, за да застане начело на експедицията.

Такава беше ситуацията, когато един ездач бавно навлезе по улиците на града, осведоми се за жилището на дон Естебан и пристигнал пред него, слезе от коня.

Облеклото му се състоеше от вамс без копчета — къса горна дреха, носена като риза — и широк панталон, двете неща от щавена кожа в тухлен цвят. Крачолите на панталона бяха цепнати от коленете надолу и позволяваха да се види покритото с фигури шевро, обгръщащо краката. Безформените ботуши бяха придържани от яркочервени наколенни връзки, в една от които бе втъкнат дълъг нож. Голяма кърпа от червен китайски креп, сомбреро, обкръжено от шнур с венециански перли, допълваха живописното одеяние, чиито цветове хармонираха с цветовете на одеялото, което носеше на плещите си.

Един слуга попита за желанието му.

— Дон Естебан де Аречиса приема ли?

— Ще видя! За кого да доложа?

— Педро Кучильо.

Слугата заведе посетителя до покоите.

Дон Естебан, мъж с ръст малко над средния, беше облечен за езда. На ботушите от бляскав марокен бяха закрепени с по един здрав, украсен със златни и сребърни орнаменти ремък, железни шпори с пет дълги върха и звънко подрънкващи верижки. Неговата манга [15] манга (исп. manga) — подобна на наметало дреха (Б. нем. изд.) , богато обшита със златисти галони, покриваше широките панталони, които бяха гарнирани по цялата дължина на крака с копчета от сребърна тел.