Карл Май - Отвъд

— Щом говориш така, нямаме право да настояваме повече. Кога иска да тръгне?

— Веднага щом напои камилите. Не ни оставяйте да гладуваме, дайте ни храна и също тютюн за мен!

— Ще имаш всичко. Ние ще яздим след вас и мисля, че много скоро ще се видим. Горко му тогава, ако научим, че те е карал да страдаш!

По време на този разговор Гхани се бе правил, сякаш не го е грижа за нас. Сега се обърна и ни подвикна с дрезгав от стаена злоба глас:

— Да, имаш право, ние отново ще се видим! И тогава… тогава…!

Оголи зъби и разтърси заплашително юмруци. Ние не отвърнахме нищо и се отдалечихме. Той извика още след нас:

— Три камили мога да взема само! Заплатете ми другите, кучи синове!

Абд ел Дарак стоеше наблизо. Чу го и каза:

— Абу Курбан можеше да му вземе и шестте, в замяна на откраднатите, които са продали в Ел Касаб Не слушайте повече този човек!

Последвахме съвета, но когато след известно време видях, че слепецът бе настанен от своя «закрилник» върху камилата и вързан там, отидох още веднъж при него, за да се сбогувам по всяка вероятност не за дълго. Тютюн и провизии му бях пратил преди това. Двамата потеглиха един до друг с трупа върху третото животно. Никой, с изключение на Халеф, Ханнех, Кара и персиеца, не се заинтересува от тях. Те гледаха след тях, докато изчезнаха зад близките скали. Тайно в себе си ме беше страх за мюнеджията.

Мъртвите бяха положени в гроба, най-отгоре малцината паднали в сражението бени лам. Изгребаният пясък бе натрупан върху тях, докато се образува достатъчно дебел слой. Процепът в скалата така се запълни, че никой непосветен не би могъл да разбере какво съдържа. Шейхът беше изрекъл Молитвата на смъртта и сега заповяда петдесет воини да стрелят три пъти — точно както бяхме постъпили ние над гроба на войниците. Този военен обичай му беше харесал.

Погребението отне доста време, а и после имаше още толкова много работа за вършене, че бени лам не можеха и да помислят днес да напуснат Бир Хилу. Но заради водата повечето наистина трябваше да тръгнат. По същата причина щяха да поемат за дома през различни кладенци, за да не се наложи да търпят лишения. Шейхът оставаше тук докрай. Понеже до нашата следваща цел, Аин Барид, имаше един ден езда, а и най-вече заради дирята на Гхани не искахме да пътуваме през нощта, решихме да потеглим рано сутринта.

Но не стана, както го бяхме замислили. Тъй като Абд ел Дарак само надзираваше работата на хората си, без самият да участва, имаше време да бъде и при нас. И той така добре го използва, че кажи-речи не се отделяше и за миг. Материал за разговор имаше предостатъчно. Най-много бе обсъждана неговата и нашата среща с бени кхалид и това отново и отново ни връщаше към мюнеджията, към Бени Нур и получените от него уроци. Шейхът принадлежеше към не особено многобройната група хора, за които религията е сърдечна работа, да, най-важната работа в техния живот. Сега той беше получил едно много съществено указание, което насочваше вниманието му към фундамента на всичко — любовта. Проявяваше пламенно усърдие и се чувстваше така въодушевен от откритата новост, че задаваше стотици въпроси, чиито отговори бяха цяло изкуство дори за човек, владеещ материята. Неговият патос увлече и нас — така се питахме и си отговаряхме взаимно до късно вечерта, когато най-сетне трябваше да престанем, установили, че сърдечно сме се обикнали. Бяха ме привлекли не само неговите вътрешни достойнства, но и неговата външност, лицето му на Петър. Той също усещаше това привличане на сърцата и каза усмихнато:

— Май наистина стана, както се изрази сутринта хаджи Халеф: «Уважението го имате, а и любовта е вече на път.» Да, любовта действително се появи, поне що се отнася до мен. Така ми се иска да продължа да крача в нея, а съм толкова неповратлив. Иска ми се така здраво да я задържа, че никога да не ме напуска. Иска ми се да я дам на цялото си племе, а не знам как да я подхвана тая работа, твърде неумел съм още. Имам нужда от вас, трябва да сте при мен, макар и за кратко време. Ето защо изричам молбата, елате за няколко дни с нас! Бъдете наши скъпи гости! Знам, че едно «не» напира да се появи на устните ви, но ви умолявам да не го изричате. Ще донесете щастие в шатрите ни, а който може да дарява щастие, не бива да го отказва! Хайде, кажете «да», моля ви от сърце!

Спогледахме се и докато го правехме, всеки прихна във весел смях. В него се вмъкна гласът на Ханнех:

— Приемаме поканата, ще дойдем с вас. Аз искам да опозная женските шатри на бени лам!