Карл Май - Отвъд

Когато, връщайки се от юг, за да яздим след персиеца, сме минали край кладенеца, бени лам вече били заели мястото. Скрити зад скалите чакали бени кхалид. Те приближили предпазливо, наистина, защото все пак съществувала възможността да сме останали тук, но не им минало през ума, че тук може да се таят и други врагове. Спрели за кратко при кладенеца. Неочаквано от всички страни затрещели изстрели и бени лам се нахвърлили върху тях. Шейх Абд ел Дарак правилно ни бе казал: «Само за кратко време, след няколко минути всичко беше свършило!» Да, свършило е и как ли е изглеждало! Земята и сега още беше червена от кръв. Сега там лежаха плячкосаните камили. Видяхме също един куп оръжия и разни предмети, смъкнати от мъртъвците. Неранените или само леко ранените бени кхалид след кратка кървава съпротива препуснали в див бяг, мнозина хукнали да се спасяват пеша. Вероятно щяха да минат дълги години, преди да могат да помислят за отмъщение за нанесеното им поражение.

Не се заехме да броим труповете, защото самата гледка причиняваше болка. Те лежаха в голям, широк полукръг около скалната яма. Там, където стояхме, видяхме да лежи един познат, а именно копиехвъргачът «Бащата на самопонятността». Той също беше загинал.

Абд ел Дарак показа другата страна.

— Познавате ли онзи? — попита.

Там съгледахме да седи с гръб облегнат на скалите шейх Тавил бен Шахид. Един удар от приклад беше направил неузнаваемо лицето му, белязано вече от камшика на Халеф. Смъртта бе причинена от рана в гърдите. Той не беше участвал в основната битка, а беше заловен по-късно, също както четирийсетимата мъже, които беше отпратил в две отделения, за да има Канс ел Адха само за себе си. Ако не беше този егоизъм, може би щеше да съумее да се спаси заедно със своя отряд.

— Гробът между нас и него! — каза Халеф, като посочи първо него и после ямата. — Живи ли са още в ума ти думите, които той каза, сихди?

— Да — отвърнах.

— И какво гласяха?

— «Заклевам се в Аллах и свещената Кааба, нека пустинята, която лежи наоколо, да съди между нас! От този миг между нас зее един гроб. Кого ще погълне, мен или вас, нека реши този, в когото се заклех… или нека го реши Любовта, вашата богиня!»

— Да, тя реши и той сега не може да има нищо против. Не е ли странно, че такива приказки често се изпълняват почти буквално?

— Повече от странно. На мен това на няколко пъти ми се е случвало със собствените ми думи и едва ли не ме дострашава от самия себе си. Такива неща вече няма да казвам. Хайде, да си вървим! Става ми физически болно.

Побързахме към кладенеца, където бяха сложили слепеца да седне. Той не беше сам. Гхани се намираше при него. Беше се заел да напои три камили — своята, тази на слепеца и онази, която бе донесла сина му дотук. Беше вързан за него само за през нощта и на сутринта, преди да потеглим, освободен.

— Май се кани да вземе мъртвеца със себе си — каза Халеф.

— И може би също мюнеджията.

— Ще го допуснем ли?

— Хм! Всъщност слепецът си е с него.

— Сега вече не, защото Гхани се доказа като човек, на когото един такъв клетник не може да бъде поверен. Съгласен ли си да се заемем с него?

— Дори с най-голямо удоволствие.

— Добре, веднага ще говоря със слепеца.

Той сега беше в пълно съзнание. Пристъпихме към него и Халеф попита:

— Знаеш ли, о, мюнеджи, къде се намираш?

— Да, моят закрилник ми каза.

— Твоят закрилник? И сега ли все още го считаш за такъв?

— За мен ще си остане такъв, докато съм жив Зная, че другите ни спътници са били разстреляни, но ще остана с него и ще яздя с него до Мека.

— Напълно буден и бодър ли си?

— Притежавам пълното си съзнание. Според гласа ти си шейх хаджи Халеф?

— Да, аз съм.

— Къде е ефендито от Вади Драа?

— Седи до мен тук.

— Тогава трябва да му кажа една дума. Ефенди, зная, че не те прецених правилно, и те моля за прошка. Ще я откажеш ли на стария сляп човек?

— Не. Аз изобщо не ти се разсърдих — заявих. — Мога да ти го докажа, като те уведомя, че решихме да те вземем с нас до Мека.

— Благодаря ви за добрината, но не мога да я приема, защото оставам при Ел Гхани, моя закрилник.

— При този…

— Не казвай нищо повече! — прекъсна ме той. — Ако знаеше каква болка ми причиняваш с това, сигурно щеше да премълчиш. Моето сърце е привързано към него. Бъди добър с мен и не настоявай да го напусна!

— Значи си убеден, че и за в бъдеще можеш да му се повериш?

— Напълно! Ако поискате насила да ме откъснете от него, ще тъгувам толкова много, че двойно повече ще чувствам нещастието си.