Карл Май - Завещанието на инката

Това последно обстоятелство привлече най-силно погледите на всички. Гаучо с книги! Никой не беше виждал още подобно нещо. Освен това дребосъкът бе най-старателно избръснат, което не можеше да не направи също така впечатление. На всичко отгоре се спря на вратата за миг и поздрави високо с «Buenos dias» [4] Добър ден , нещо, което другиму не би минало и през ум. След това се отправи към една току-що освободила се маса, настани се, отвори книгите и започна да ги прелиства и чете задълбочено, като че беше съвсем сам. Това бяха две издания на Кралската академия на науките в Берлин от Е. д’Алтон и Вайс.

Шумът, който цареше до преди малко, се превърна в най-дълбока тишина. Човечето беше изненадало хората. Те не знаеха какво да мислят за него. Но това, изглежда, хич не го вълнуваше. Той изобщо не го забеляза; четеше и не се смути дори след като наоколо отново започнаха да шумят и да говорят за борбата с бикове. Едва когато един от келнерите, също така дребен като него, се приближи, за да го попита какво желае, той вдигна поглед и попита на чист испански:

— Имате ли бира? Имам предвид «церевизия», както се казва на латински.

— Да, сеньор, имаме бира, по шест книжни талера бутилката.

— Донесете ми една бутилка, на латински «ампула» или «лагена».

Келнерът го погледна учудено, донесе бутилката и напълни чашата му с бира. Гостът обаче не започна да пие и не вдигна поглед от книгите си. Никой не се занимаваше повече с него с изключение на един човек и той бе Антонио Перильо, бикоборецът. Той почти не го изпускаше от очи, цялото му внимание изглеждаше погълнато от него дотолкова, че дори престана да участва в разговора. Най-сетне стана, приближи се до дребосъка и каза много учтиво:

— Извинете, сеньор! Като че ли се познаваме? Облеченият с червени дрехи дребен гаучо вдигна изненадано поглед от книгата, стана от стола и отвърна по същия учтив начин:

— Съжалявам, сеньор, трябва да ви кажа, че се заблуждавате. Не ви познавам.

— Тогава имате причини да го твърдите. Убеден съм, че вече сме се срещали горе край реката.

— Не, понеже изобщо не съм бил там. Намирам се в тази страна едва от една седмица и не съм направил нито крачка извън Буенос Айрес.

— А може би ще ми разрешите да попитам откъде сте всъщност?

— От Ютербок, което се пише и с «к» и с «г» на края. И досега не е решено кое е по-правилно. Но аз твърдо държа на «Ютербок» [5] Uterbok — малко градче, недалече от Берлин. Б. пр. .

— Това селище ми е напълно неизвестно. Ще имате ли добрината да ми кажете името си?

— С най-голямо удоволствие. Моргенщерн, доктор Моргенщерн.

— А професията ви?

— Аз съм учен, или по-точно казано, частен учен.

— И с какво се занимавате?

— Със зоология, сеньор. Понастоящем съм дошъл в Аржентина, за да търся глиптодонти, мегатериуми и мастодонти [6] Измрели животни от кватерната ера. Б. пр. .

— Не разбирам. Никога не съм чувал тези думи.

— Имам предвид гигантския броненосец, гигантския ленивец и гигантския слон.

Лицето на бикобореца се удължи, той погледна дребния човечец изпитателно и след това попита:

— И къде ще търсите тези животни?

— Естествено в пампасите, за които за съжаление все още не може да се каже със сигурност дали са се образували преди, или по време на дилувиума.

— Дилувиум? Сеньор, разбирам! Използвате някакъв непонятен език, за да ми намекнете, че разговорът с мен ви е неприятен.

— Но тоя език съвсем не е толкова непонятен, както си мислите. Надникнете в тези две книги, чиито автори са много добри познавачи на дилувиума! Вайс и Д’Алтон положително са ви познати и…

— Не, съвсем не — прекъсна го бикоборецът. — Не познавам тези двама господа. Но за вас все още мога да твърдя, че ви познавам, и то по-добре, отколкото си мислите. Ще признаете ли, че това облекло е само предрешаване?

— Предрешаване ли? Хмм! Ако искам да бъда искрен, трябва наистина да призная, че иначе нямам навика да ходя облечен като гаучо.

— Но вие яздите отлично, както съм виждал вече.

— Заблуждавате се, сеньор. Е, няколко пъти съм имал възможност да се качвам на кон, на латински «еквус», но онова, което латинистите наричат «екво вехи», тоест изкуството на ездата, ми е останало чуждо в девет десети от същината си.

Перильо не можа да се сдържи да не поклати глава. По лицето му се плъзна дипломатична усмивка и като се поклони, той каза:

— Нямам право да настоявам повече сеньор, защото всяка ваша дума ми показва, че искате да останете инкогнито. Имайте добрината да ми простите това натрапничество! Убеден съм, че ще дойде време, когато ще свалите сегашната си маска!