Карл Май - Керванът на робите

— А ти знай — извика другият, който сериозно се беше разпалил, — че са ми известни имената на всички страни и народи по земята, на всички градове и села във вселената.

— Това е география, твоята страст. И къде казваш си я учил?

— От моя чичо, който отначало живееше в Истанбул, а после замина за Лишик [26] Лайпциг. Б. нем. изд. в страната на немзи [27] Немците. Б. нем. изд. , където на един ъгъл дълги години продава asal ’I abiad [28] Бяла халва. Б. нем. изд. . Там стана заможен човек, а щом се върна, се залови да ме обучава. Когато се изучих, тръгнах за Египет като аскери [29] Войник. Б. нем. изд. и тъй лека-полека стигнах чак до Судан.

— О, ти, Баща на смеха — засмя се словакът, — да не би да си въобразяваш, че чичо ти наистина е продавал халва? Да не би в Лайпциг да е изучил и латинския?

— Всичко, всичко, каквото има за учене. А после аз го усвоих от него. Единствено Аллах знае милионите страни и села, които съм наблъскал в главата си. А ти хич нищо не знаеш. Ти си Син на едрата шарка и Баща на единайсетте косъма. Ти чу името ми. Как можеш тогава да ме наричаш Баща на смеха?

Двамата се бяха разлютили и взаимно се нападаха, споменавайки телесните си недъзи. Прякорите, дадени им от хората, бяха много подходящи и изразителни. Лицето на словака бе страшно обезобразено от белезите на шарката и беше направо цяло чудо, че разрушителната болест му бе оставила поне малкото косми. Наистина мустаците му имаха повече от единайсет косъма, ала броят им сигурно не надхвърляше трийсет. Дребосъкът толкова много обичаше това пръснато и неравномерно разпределено по горната си устна доказателство за мъжественост, че всяка свободна секунда ръцете му се мъчеха да съберат и засучат оскъдната растителност, като й придадат онази форма, която се получава при употреба на истинска унгарска помада за мустаци.

Що се отнася до Бащата на смеха, той страдаше от една болест, която на почти равномерни интервали, особено когато говореше и беше развълнуван, обезобразяваше лицето му, като го караше да прави ужасяващи гримаси — всичко това се дължеше на спазми на лицевите му мускули. Разкривяването на чертите му пречеше на лицето му да бъде сериозно и го правеше винаги такова, щото хората мислеха, че Али всеки момент ще си умре от смях. Несъмнено съвсем осъдително е да се присмиваме на телесните недъзи на хората, но физиономиите на мъжа, натъпкал главата си с имената на милиони страни и села, имаха такова неотразимо въздействие, че дори и най-непоправимият меланхолик, и най-внимателният и тактичен човек направо се виждаше принуден да избухне в смях. Впрочем това ни най-малко не смущаваше Бащата на смеха. Напротив, изглежда той се чувстваше много щастлив винаги да вижда около себе си само развеселени лица.

— Дори да си наблъскал в главата си имената на всички народи и острови на земята, ти сигурно не знаеш нито една дума латински! — настоя на своето словакът. — Господарю, ти случайно знаеш ли латински?

— Да, малко — усмихнато кимна Бащата на четирите очи.

— Ами къде го изучи?

— Също в Лайпциг.

— Но не на някой ъгъл край сандъчето с бяла халва, нали?

— Не, а от моите професори.

— Професори ли? Ти да не си следвал?

— Да.

— Какво?

— Медицина.

— Значи си доктор?

— Разбира се. А също и три години преподавах в един немски медресе.

При тези думи дребосъкът скочи и извика:

— Тогава си немец, а?

— Да. Ако разбираш немски, можем да си служим с този език.

— Естествено че го разбирам и то отлично!

— Аллах! Значи си ra-is et tibb [30] Доктор на медицинските науки. Б. пр. ! А аз ти говоря на «ти»! Къде са ми били очите и акълът! Веднага ще поправя грешката си — ще бъда по-учтив. Мога ли да ти приказвам на немски?

— Разбира се! — отговори ученият, обзет от любопитство да види как ли щеше да се изразява на немски словакът, който владееше унгарски, словашки, и дори твърдеше, че знае латински, а говореше и арабски наистина съвсем не лошо. — Опитай се и още сега ми кажи на немски какъв беше баща ти!

С грейнало от радост лице словакът отговори:

— Баща мой занимавал музика. Правил диледиледиледи, диледиледилидай!

— На какъв инструмент? — попита лекарят, който с голяма мъка сдържаше смеха си.

— Свирил кларнет — фифифифи-фифифифа! — Той вдигна ръце пред устата си и много сполучливо имитира звуците на кларнета.

— Тогава и ти навярно си се научил да свириш на някой духов инструмент, а?

— Не. Уста моя не бил съвсем подходящ за туй.