— За кои смяташ тези три лица, ефенди?
— За жената и децата на притежателя на дъскорезницата Бен Адл — отговорих.
— Аз също. Дъскорезницата сигурно вече не е далеч оттук, защото това място беше молилия, каквато човек си устройва възможно по-близо до къщата. Право към бичкиджийницата ли ще вървим?
— Не. Поне не веднага. Първо ще я обходим, без да ни видят. Винаги е от предимство да имаш пълна картина за жилището, преди да отидеш при намиращите се вътре хора.
— Смяташ за препоръчително да се поинтересуваш и от тялото, преди да пристъпиш към изследване на духа?
— Да. Хайде сега!
Продължихме. Така беше, както предположи Халеф. Дъскорезницата беше близо. Не бяхме стигнали кой знае колко далеч и спрях изненадано. Видях пред мен да се разкрива една прелестна гледка, по-очарователна и задушевна от която не би могъл да замисли никой художник. Почувствах се едва ли не като по родните места. Тясната досега клисура на потока внезапно се разшири до една значителна котловина. Беше разположена на изток и още при пръв поглед издаваше, че собственикът й е грижовен, разсъдлив и изобщо опитен мъж. Окръжността, която дъното на долината описваше, беше разработена в нивя, ливади и пасища, напоявани от потока. Срещу нас видях кариера, на която работеха хора. По отсамния планински склон се претегляха две големи, добре поддържани градини. Дъскорезницата се намираше между тях, но колелото й се задвижваше от потока, а водата идваше по специален улей. Вътрешното устройство не ни беше известно, но следваше да се очаква, че прилича на обикновена немска дъскорезница. Отпред бяха подредени на големи купове трупи, дънери и дъски. Странично се издигаше ниска, но доста обширна постройка, която сигурно служеше за хижа. До нея имаше оградено с плет място, на което стояха чужди камили, катъри и мулета, предназначени за отнасяне на дъските. Навсякъде се виждаха трудещи се хора. По пасищата пасяха коне, крави, овце и кози, а около тази красива, радваща картина високостеблената гора изтегляше своята гъста, закриляща рамка. Не беше трудно да се разбере защо дебелият Абдахн ефенди така здравата се ядосваше от този имот, това трудолюбие и явно благосъстояние.
Спряхме в края на гората и трябваше да направим само още няколко крачки, за да излезем на открито. Подлесът се състоеше от гъсти храсти жасмин и диви вишни. Цветовете им искряха и разнасяха ухание, каквото те в Германия никога не достигат. Тъкмо се канех да напусна закрилата на дърветата, за да видя накъде да се насочим, когато от близко разположената градина се зададоха трима мъже и трябваше да отстъпя. Насочиха се към мястото, където се намирахме. Нали тук излизаше пътят, който вероятно бе не само нашият, но и техният.
Скрихме се зад ярката зеленина и ухаеща белота на жасмините, за да ги пропуснем да минат, но нещата се развиха другояче.
Двамата бяха попрехвърлили години, но още бодри и държеливи. Движенията им бяха изпълнени с достойнство, стойката им беше горда и стегната, почти военна. Имаха цялостни бради. Третият беше значително по-млад от тях, силен и крепко сложен, с необикновено открито, умно лице. Носеше само мустаци. Дрехите му показваха следи от работа, но личеше, че не е работил като подчинен. Към двамата по-възрастни мъже се отнасяше с видимо уважение.
— Дали това не е Бен Адл, собственикът на дъскорезницата? — попита Халеф.
— Много вероятно — рекох аз.
— Другите двама не са оттук — продължи той. — Те са знатни люде. И завиват към пътя, който води надолу към главната долина и после към къщата на Абдахн ефенди. Знаеш ли, струва ми се приемлива мисълта, че това са двамата непознати, които живеят в стаите над нас, макар да имам някакво основание. Щом Абдахн ефенди ни забрани да идваме насам, то може да се приеме, че е забранил и на другите двама гости.
— И които също като нас са били на мнение, че не са длъжни да се подчинят! Но тихо! Те са вече тук.
Смятахме, че тези хора ще минат край нас. Те обаче не го сториха, а спряха на мястото, където пътят излизаше от гората. Скоро видяхме и чухме защо. Не бяхме се заблудили. Бяха тези, за които ги смятахме, а именно притежателят на дъскорезницата и двамата непознати от Басра и Луристан, живеещи точно над нашите стаи. В градината бяха провели важен разговор и стопанинът сега придружи гостите си дотук, откъдето започваше пътят им през гората.
Позабавиха се няколко мига да се сбогуват.
— Значи нещата си остават така — каза единият от възрастните мъже на арабски, но по изговора го сметнах за персиец. — За съжаление вече не ни остава друго средство. Ако и то не даде резултат, преустановяваме разследванията и се връщаме в гарнизоните си.
Читать дальше