Карл Май: Абдахн Ефенди

— Моето също! — извика Ахмед ага, Птичето лице.

— Моето също! — извика Ахмед ага, Булдогската муцуна.

— Нашето също! — предупредиха вкупом двамата Селимовци, Лисицата и Невестулката.

След като сметнаха, че с това са извършили дълга си, физиономиите им приеха отново най-радушен израз и бяхме освободени със сияйно доброжелателство.

Поехме мълчаливо нагоре покрай водата, всеки зает със своите мисли. Едва от три часа се намирахме при тези хора, но въпреки това кратко време вече знаехме колко ниско стояха. Още не беше възможно да ги прозрем, наистина, но и двамата хранехме убеждението, че сигурно ни е отредено само лоши неща да разкрием. След като доста време бяхме вървели мълком един до друг, Халеф попита:

— Сихди, да ти кажа ли какво мислим сега двамата?

— Двамата мислим — отговорих аз, — че сега толкова повече трябва да отидем при Бен Адл. Той вероятно е един почтен човек!

— Досущ моето мнение. Аз отсега още го обичам. Когото един такъв бангьоз, тлъст, алчен за имане Абдахи мрази, той сигурно заслужава човек да го дари със своето уважение и доверие. Подуши ли как вонеше ефендито, когато изкачваше стълбите пред нас?

Аз само кимнах, а той продължи:

— Той вони на всички възможни калпави миризми, но най-вече на духовна и душевна пустота. Раздвижи се, ефенди, та да вървим по-бърже!

Удвои крачките на късите си крака и ме принуди и аз да ускоря ход. След половин час достигнахме първия, шумящ отдясно поток, а след още половин час онзи, който изливаше отляво водите си в реката. Долината, която следвахме, беше на места много широка, на други тясна, но навсякъде обрасла с гъст подлес, от който стърчаха короните на по-високи дървета. Тук имаше такова дървесно царство, което за Персия можеше да бъде сметнато за чудо. Трябва да бе минало отново половин час, така че вървяхме вече в продължение на час и половина, когато достигнахме третия поток, или втория, вливащ се отдясно. Свърнахме в тази посока, тръгвайки срещу неговото течение. Пътят тук беше по-проходим. От време на време той дори напускаше потока, за да скоси по права линия някоя извивка. Докато го следвахме нагоре, тези завои оставаха под нас ту от дясната, ту от лявата страна. Трябваше да преминаваме по малки мостчета. Бълбукането и ромолът на водата се носеше ту отсам, ту отвъд. При един от тези случаи чухме и човешки гласове. Като че бяха женски. Спряхме и се ослушахме. Пътят на това място минаваше над потока. Два исполински бука растяха на известно разстояние от него, и то точно на откоса към потока. Половината от корените им се губеха в почвата от наша страна, другата половина се спускаха на открито от срещуположната страна, достигаха долу земята и изчезваха в нея! Тези открито разположени коренища образуваха нещо като ниша, в която бяха измайсторени от камък и мъх две пейки — една ниска и една по-висока.

Виждаше се, че това място бе за молене.

За да разберем кой говори тук, пристъпихме до буковите стволове, снишихме се тихо и тайно надникнахме долу. На ниската пейка коленичеха едно до друго две деца, момче и момиче. Бяха сложили сключените си ръце в скута на една жена, която седеше пред тях на по-високата пейка. Всички се молеха, хорово. И молитвата не беше от Корана, а от Библията, по-точно «Отче наш» на арабски.

Молеха се по един безкрайно затрогващ, доверчив начин. Очите на децата бяха отправени пълни с любов към майката. Тя беше вдигнала поглед към небето, а очите й блестяха със свещен плам. Виждахме и чувахме, че тук се молят три сърца, които наистина вярват в силата и добрината на този, към когото се обръщаха. Когато започнахме да слушаме, тъкмо бяха свършили с първите строфи. Сега продължиха:

— Насъщния ни хляб дай ни днес! И прости нам дълговете ни, както ние прощаваме на нашите длъжници! И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия! Избави ни от Абдахн ефенди и от всичките му приятели! Освободи бащата на нашия баща и бащата на нашата майка от веригите, с които невинни са хвърлени! Ти можеш да ги спасиш, ако поискаш! Амин!

Когато свършиха, майката притисна главиците на децата към сърцето си и даде на всяко по една целувка. Обзе ме дълбоко униние. Изправих се и се отдалечих от дърветата. Подслушването тук ми се стори като осквернение на молитвата. Халеф, изглежда, имаше същото усещане. Повлече ме още по-нататък и каза:

— Ела, да вървим!

Едва когато се бяхме отдалечили достатъчно и бяхме обградени от храсталак, Халеф установи отново крачки. После попита: