Карл Май - Бурът ван хет Рур

Отговорих му:

— Дните са горещи, но нощите са студени и затова ми се струва, че огънят няма да ни е неприятен. Във всички случаи ще можем да намерим място, където да гори без да го забележат. Би трябвало да се изкачим нагоре към гората, но понеже конете ще ни пречат, предлагам да ги оставим под надзора на един пазач в някоя клисура, ала там не бива да палим огън. Настаним ли се горе сред гъстата гора и след като предварително внимателно претърся близката околност, ще можем да се стоплим без да се боим, че ще ни открият. Утре в ранни зори ще яхнем конете заедно с един или двама от вас, за да отидем до равнината да разузнаем дали керванът с оръжие е вече пристигнал.

— Имаш право. Ами къде да търсим клисурата?

— Вече е намерена, стига само да е достатъчно дълга и широка и да предлага на животните ни малко паша. Ето, виждате ли, там наляво, една се врязва в планината!

Отправихме се натам и забелязахме, че клисурата бе напълно подходяща за целите ни. Вкарахме конете в нея и двама души застанаха на пост пред входа й. После поехме нагоре към гората. В началото тя бе твърде рядка и затова се наложи да продължим изкачването си, докато стана толкова гъста, че храсталаците и клоните на дърветата можеха напълно да скрият огъня. Намерихме удобно място, претърсихме близката околност, и след като не открихме нищо подозрително, се установихме на лагер. Приготвихме вечерята. Няколко поста ни осигуриха необходимата безопасност и малко по-късно легнахме да спим.

Може би бях спал около час, когато усетих, че нечия ръка ме докосва и незабавно отворих очи. Пред мен стоеше Соми.

— Германия станат и дойдат със Соми!

Изправих се малко учуден от тайнственото ми събуждане. Той ме заведе при Ян, който изглежда вече ни очакваше и после ние двамата тръгнахме подир Соми навътре в гората.

— Какво ще правим? — попитах Ян.

— Не знам — отговори ми той. — Соми ме събуди също както и теб. Нищо друго не ми е известно.

Без никакво обяснение вождът продължи да ни води все по-нагоре и по-нагоре, а после свърна малко по на запад, тъй че гората остана зад гърба ни, а ние се озовахме на голия планински склон. На едно място Соми спря. Беше вървял с такава сигурност, която навеждаше на мисълта, че познава околностите по-добре отколкото можехме да предполагаме.

— Ян слушат и Германия слушат! Ян съм син на Соми, а Германия съм менер с голям храброст и голям предпазливост. Ян и Германия научат тайна на Соми. Соми бягат от Сикукуни и идват в планина Атерс. Намерят тук чер диамант за който казват вчера на бури и скриват диамант. Сега Соми вземат диамант, а Ян и Германия съм тук!

Това било значи! Този дискретен човек с нищо не ни беше подсказвал, че целта на пътуването ни бе същевременно и скривалището на неговото богатство, а обстоятелството, че освен Ян подкани и мен да го придружа, представляваше ново и сигурно доказателство за неговата симпатия към мен, проявена още миналия ден. След като се порадва на смайването ни, той продължи:

— Соми бил взел само малко диамант, а в планина съм още много повече голям диамант. Затуй бури не бива знаят. Соми подарят тайна на Ян и той вземат всичко диамант!

Когато ни заведе почти до самото било, той спря пред голям каменен блок, който изглеждаше като дълбоко забит в земята.

— Ян съм силен, Ян вдигнат камък! — нареди той на бура. Младежът напъна скалата с могъщото си рамо и единият й край се повдигна. Соми бръкна под нея.

— Спуснат пак камък! — заповяда после той. — Соми намерил диамант.

Вождът се изправи и след като ни показа торбичка направена от кожата на млада игуана, той я разтвори и ни накара да бръкнем в нея, да опипаме съкровището му, понеже не беше достатъчно светло, за да го разгледаме.

— Тук диамант исхуми, илинчи, мбоксо камък, два пъти по десет и още осем диамант. А сега също заведе при клоф къде съм диамант!

Той вече се беше приготвил отново да ни поведе, когато се спря, пак се обърна към нас и бръкна в торбичката.

— Германия съм защитил Чарга. Соми обикнал Германия, подарят Германия тоз диамант!

Отстъпих крачка назад и махнах с ръка. Дори да беше извадил най-малкия скъпоценен камък, подаръкът му пак беше толкова щедър, че се побоях да го приема. Кафърът знаеше много добре, че тези диаманти имат голяма стойност, но все пак истинските й размери едва ли му бяха известни.

— Защо не искат вземат камък? Соми знаят още много камък, и ако Германия не вземат, Соми хвърлят камък и той се загубят! Квото Соми искат подарят не вземат обратно!