Карл Май - Бурът ван хет Рур

— Good evening, лейтенант Макклинток! Ще ми разрешиш ли малко да смутя почивката ви?

Той също беше грабнал карабината си и стоеше пред мен в такава поза, която ясно издаваше нерешителността му как да се държи към нас — като към приятели, или като към врагове.

— Познаваш ли ме? Кой си ти? Откъде идваш и какво търсиш тук?

— Като че наведнъж зададе много въпроси, сър! Идвам, за да ти предам поздравите на някой си сър Гилбърт Грей.

— Сър Грей ли? — бързо попита англичанинът. — Къде е той?

— Пленник е на бурите и се намира в добри ръце.

— Пленник ли? И ти идваш от негово име? Значи си на страната на холандците?

— Може и така да се каже, сър. Самият аз имах удоволствието да го задържа.

Незабавно и той, и другите двама застанаха така, че пътят ни за отстъпление бе отрязан.

— Тогава сега аз ще те пленя!

— Нямаме абсолютно нищо против, защото така ще можем най-лесно да разберем по колко почтен начин спазвате договора да не подпомагате кафрите с оръжие.

Англичанинът застана нащрек.

— Фантазираш — отговори той. — Сложете пушките си на земята!

— Щом ти доставя удоволствие, защо да не го направим! — казах аз и оставих до себе си карабината, която заради раненото си рамо и без друго с голяма мъка можех да използвам. Ян и Соми постъпиха по същия начин. — В замяна на това ти може би ще ни направиш удоволствието да ни разрешиш да ви придружим до Гроте Клоф, за да видим бурите в капана за мишки.

— Подслушвали сте ни! — извика заплашително той и направи крачка напред.

— Естествено! Нали трябва да знаем на какви хора ще правим посещение. Имам да ти предам някои неща и исках да разбера дали наистина съм намерил човека, до когото са адресирани.

— Какви неща?

— Тези три документа, които открихме в багажа на вашия сър Гилбърт Грей.

Аз бръкнах в джоба си и му ги подадох.

— Ти чете ли ги?

— Разбира се. Съчиняването на писмото не е особено остроумно. Да не би авторът му да иска да го патентова като изобретение?

— Мълчи, човече! Виждам, че имаш още нож и пистолет. Хвърли и тях!

— Може би и това ще направим, но преди всичко ми позволи да ви представя спътниците си! Този млад менер, който е кажи-речи дваж по-висок от теб, го наричат Бур ван хет Рур и…

— Ян ван Хелмерс? — учудено възкликна той.

— Да, с когото се канехте да не се церемоните много-много. А другият мъж до него не е изчезнал чак толкова безследно, както парчето ти от овнешкия бут. Неговото име е Соми.

— Соми ли?

— Да, новият крал на зулусите, ако нямаш нищо против!

Лейтенантът изглеждаше съвсем слисан. Сигурно не можеше да си обясни безгрижието, с което ние тримата стояхме сред толкова превъзхождащия ни по численост неприятел. Но скоро самообладанието му се възвърна и той заповяда на кафрите:

— Вържете ги!

— Охо, сър! Ти сигурно си много неопитен, защото иначе трябваше да се сетиш, че нямаше да се появим край огъня ви без необходимата закрила!

Макар че ръката силно ме болеше, посегнах да го хвана, но закъснях, понеже Ян ме изпревари. Той го сграбчи заедно с другаря му за реверите на куртката, с непреодолима сила тръшна и двамата на земята и така притисна белите им дробове с могъщите си юмруци, че те нямаха възможност да се помръднат. В същия миг Соми събори и третия, а отгоре изтрещяха в един залп всички карабини и ехото от околните височини им отговори с тътен. Изплаших се, защото не така си бях представял обезвреждането на неприятеля. По възможност не трябваше да проливаме кръв. Но ето че последва и втори залп и без да е необходимо да се обръщам вече знаех, че някой от кафрите не беше останал жив.

Една единствена минута се бе оказала достатъчна коренно да промени положението. Бурите изпълниха клисурата и направиха с англичаните онова, което те се канеха да предприемат с нас — вързаха ги въпреки всичките им безплодни опити за съпротива. Остатъка от нощта прекарахме край огъня на техните места.

Тъй като вече знаехме със сигурност, че керванът все още не беше пристигнал, бе излишно да ходим на разузнаване. На разсъмване събрахме труповете на едно място, покрихме ги с клони и камъни и понеже от изхода на клисурата можехме да наблюдаваме целия западен хоризонт, решихме да останем на това място и изпратихме хора да доведат конете ни.

По изражението на Соми личеше, че съвсем не беше доволен от решението ни. Изглежда се страхуваше да не разкрият тайната му, ала бурите бяха твърде много заети със своите войнствени приготовления, за да могат да се занимават с някакви по-специални геоложки наблюдения. Вождът използва свободното време да потърси билки за раната ми и действително не ме втресе и противно на очакванията ми дълбоките рани от ноктите на хищника зарастнаха бързо и добре.