Карл Май - Бурът ван хет Рур

— Назад, Роб! — извика Митие и птицата веднага остави коня намира, завтече се към прозореца и провря глава през него, за да я погали господарката й.

По този начин се отърва не само Квимбо, но и ние се видяхме избавени от едно неприятно положение, защото несъмнено щяхме да бъдем принудени да използваме сила срещу птицата, която явно се радваше на приятелските грижи на хората от този дом.

Няколко притекли се хотентоти взеха конете ни, за да се погрижат за тях. После заедно с Ойс влязох в къщата, където освен Митие заварихме една по-възрастна жена, която, грижливо загърната с одеяла, седеше в кресло с облегало. Митие беше вече предизвестила за идването ни и болната жена ме посрещна с изключителна сърдечност.

— Юфрау1 Софи, този господин, идва от Холандия — подхвърли Кес Ойс.

— И то от Зеланд — добавих аз.

— От Зеланд ли? — попита тя. — Не съм била в тази провинция, но моят свекър е роден там. Той дълго кореспондираше с роднините си, докато най-сетне престана да получава писма от тях. Знаете ли градчето Сторкенбек в Зелан?

— Цяла седмица гостувах на едно семейство, което живее там. Казваха се ван Хелмерс.

— Били сте у Хелмерс? — попита тя много оживено, въпреки болестта и извънредно голямата си пълнота. — Та те са наши роднини! Не ги ли чухте да споменават за Лукас ван Хелмерс?

— Много често говореха за него, юфрау. Те ме помолиха да ви потърся и в случай, че успея да открия къде живеете, да ви предам ето тези писма. И вашите роднини са ви писали често, но без да получат отговор. Изглежда по време на английското нашествие пощенските връзки не са били в завидно състояние.

— Писмо от Стокенбек? Бързо ми го дайте, менер! Нека Митие го прочете, докато вие похапнете. Седнете на масата и добре се нахранете. За съжаление нямаме дивеч, понеже Ян отсъства от завчера. Тръгна да преследва един леопард.

Тя изрече думата леопард с такъв тон, който ме накара да предположа, че сигурно ставаше въпрос за нещо друго, още повече, че същевременно жената хвърли към Ойс особен и многозначителен поглед. Дали под леопард трябваше да се разбира нещо съвсем различно от познатите ни хищници от семейството на котките, които наистина често се срещат в колонията и енергично се преследват от хората заради значителните щети, нанасяни на стадата?

Ойс отговори на моя неизречен въпрос с една забележка, която подхвърли на жената във връзка с нейните думи:

— Исках да тръгна с него, ала бях възпрепятстван да дойда в уреченото време и затова щом нахранят коня ми, ще поема по неговите следи. Впрочем, този господин не е приятел на англичаните, тъй че можеш открито да говориш пред него. Ян сам ли потегли на път?

— Да.

— За Кларфонтейн?

— Тъй каза, бас Ойс.

— А не спомена ли кои други ще дойдат?

— Ван Рал, Зинген, Велмар и ван Хорст, без да се броят останалите, които ги придружават.

— Значи ще се съберат всички важни хора. А какво е положението с Фрек оп Зом?

— Получихме вест, че може би и той ще пристигне. Това трябваше специално да ти съобщя.

— Наистина ли? — бързо попита Ойс. — Тогава той ще доведе и човека от когото имаме нужда, за да обезвредим Сикукуни и затова в никакъв случай не бива да пропусна тази среща. Докога ще ме чакат?

— Смятано от днес — четири дни.

— Достатъчно е. Трябва да ти кажа, менер — обърна се Ойс към мен, — че подготвяме решителен удар срещу кафрите. Вярно, че сключихме с тях мир, но Сикукуни е неспокоен и кръвожаден човек. Той не спазва договора ни, напада един след друг преселниците, опустошава страната с ордите си, като при това получава помощ от англичаните, които го снабдяват с оръжия и муниции, без да се замислят, че така укрепват силите на един хищен звяр, а той рано или късно ще се нахвърли върху самите тях. Искаш ли да дойдеш с мен на тази среща? Ще се запознаеш само с истински африканери, а може би и с един вожд на кафрите, който след време сигурно ще стане не по-малко прочут от Сикукуни. Както вече ме осведомиха Сикукуни събирал своите зулуси отвъд планините, за да предприеме голям военен поход срещу бурите.

Тази покана ми беше добре дошла, но все пак се видях принуден да му откажа, понеже трябваше да се съобразявам с болната жена. Ето защо попитах:

— Кога тръгваш?

— Веднага щом се нахраня.

— В такъв случай, за съжаление, не мога да те придружа. Нали обещахме на юфрау Софи лекар, ще трябва да удържим на думата си.

Той нямаше как да не признае правотата на доводите ми и с присъщото за страстните гастрономи удоволствие, се нахвърли върху поднесените ястия, които започнаха да изчезват между блестящите му зъби в такива количества, че ме обхвана страх.