Карл Май - Изборът

След известно време ми направи впечатление, че въздухът странно натежа. Познавах този признак и се угрижих. На югозапад небето започна да се оцветява. Беше се образувал въздушен слой, чиято горна част бе бледожълта, а долната блестеше сребристо.

— Това е Цауба’ат ел мидх, Солната буря! — възкликнах аз. — Пришпори коня си, та до четвърт час да сме в пещерата.

Търнърстик никога не беше слушал за солна буря. Определението се отнася за пустинния вятър, който помита плотовете. Разпрашената под някакво въздействие сол се увлича от самума и така възниква Солната буря, която е извънредно опасна. Солта прониква в очите, ушите, във всички отвори на тялото, пробожда като с игли кожата и причинява възпаление и смъдене, от което дори лъвовете и пантерите побесняват. Виждах да се приближава такава буря. Сребристо проблясващият въздушен свой съдържаше сол, а светложълтият над него се състоеше от по-лекия пустинен прах.

Още не бяхме стигнали пещерата и бурята се разрази. Не беше виещ, бушуващ ураган, а постоянен, равномерен вятър, който с плътно бучене брулеше сахел. В миг устата и ноздрите ни се напълниха със сол. Започнахме да кихаме и кашляме. С конете бе същото, те поискаха да побягнат, където им видят очите. Видимостта бе едва десет крачки, но аз знаех добре местоположението на пещерата и след пет минути бяхме там.

Входът й беше тесен, но скоро се разширяваше до квадратно пространство, и измерение около петдесет крачки, за да се стесни след това дотолкова, че човек би помислил, че липсва проход. Който преминеше през него, се озоваваше в помещение с висок, подобен на катедрала свод. Вмъкнахме се там, надалеч и в безопасност от солта.

Едва се бяхме наместили и пристигнаха и други същества, дирещи спасение, по-точно няколко чакала. Появиха се дори две хиени. Страхът ги бе направил миролюбиви, така че понасяха търпеливо присъствието на другите зверове. Колчем погледнехме през пролуката, виждахме пред входа да прелитат дивите откоси на солта. Горко на този, който бе принуден да дочака края на бурята на открито.

По едно време ми се стори, че сред непрекъснатото фучене долавям викове от детски глас. Да, действително, сега отново! Приближаваше се. Отвън спряха две камили, задържани от трима мъже. Първо слезе палачът, сетне съпругата му с плачещото дете. Всички побягнаха навътре, дори камилите. Изплашени чакалите и хиените се стрелнаха навън в бурята.

Компанията се настани в предната пещера. Никой не подозираше присъствието ни. Ние се държахме безшумно, за да имаме удоволствието да ги наблюдаваме необезпокоявано.

Детето все още плачеше. Майката се опита да го успокои. Мъжът се подигра:

— Е, помоли се на твоя Исус да забрани на солта да се издига! Ще може ли да помогне? Твоята вяра е…

Думите заседнаха в устата му, а и моето сърце учести ударите си, тъй като на входа отново се появи животно и потърси укритие в пещерата — една огромна черна пантера. Езикът й бе провиснал от изнемога. Сигурно бе животното, за което споменаха бедуините-селаси.

Пантерата влезе безстрашно с кашляне и фучене. Едва освободила очите си от солта, тя направи могъщ скок към едната камила и строши вратните й прешлени с предната лапа. Миг след това прегриза гърлото и започна да разкъсва плячката си, без да се интересува от присъствието на хората. До нас достигаше зловещо трошене и пращене на кости.

— Да стреляме ли? — попита тихо Търнърстик.

— Не — отвърнах. — Един погрешен изстрел ще ни струва много кръв! Да изчакаме!

От страх петимата не смееха да гъкнат и шавнат. Майката държеше детето в ръце. Палачът направи опит да напусне мястото си, ала животното веднага надигна глава и изрева гневно и Абд ел Фади остана седнал. Хората бяха пленени и не можеха да се защитят. Тримата слуги нямаха пушки, а тази на палача лежеше далеч настрани.

Аз се облегнах на левия лакът и опитах да се прицеля. Трудна работа. В пещерата беше тъмно, а животното трябваше да бъде улучено непременно в окото.

Една хиена се стрелна вътре. Едва не налетя на пантерата и мигновено изскочи навън. Разгневена, пантерата нададе мощен рев, от който потрепериха стените. Нервите на Калада не издържаха. Тя неволно вдигна ръце да запуши ушите си и… детето се търкулна от скута й към пантерата. Прозвуча многогласен крясък.

Последвалата сцена не може да се опише. За голямо щастие момченцето беше изгубило съзнание от ужас.

— Аллах, о, Аллах, помогни, помогни! — изстена бащата. Видно бе, че говорът не смущаваше пантерата.