Карл Май - Разбойнически керван

Животните ни бяха пристигнали и като се изпречи пред мен, Хасан Велики каза:

— Хамдулиллах — слава на Бога, сихди, че пак сме заедно, защото без мен ти щеше да… Аллах да погуби Бея! — сам се прекъсна той. — Виждаш ли го откъде се е задал?

И действително, долу през равнината се беше проточила върволица от араби. Вървяха пеша, следователно бяха изпратили камилите си при шота. Щяхме да ги изненадаме с неочакван прием. Изпратих Хасан, от когото по време на схватката и без друго нямаше да имаме никаква полза, да се изкачи върху зида там, където се издаваше напред, за да наблюдава шота. Останалите приготвиха пушките си за стрелба. Заедно с щафелщайнеца се скрих зад голяма купчина срутили се камъни съвсем близо до входа. Никой от влезлите в Ал каср разбойници не биваше да се измъкне навън.

Нямаше нужда да чакаме дълго. Въпреки че отсъствието на петимата техни пазачи би трябвало да породи в арабите някакви съмнения, те влязоха в двора съвсем безгрижно. Когато стигнаха почти до средата му, срещу тях се появи Емери и с бавни крачки започна да се приближава. Разбойниците се стъписаха.

— Рррее! Аз съм Пехливан Бей. Нека джумът отиде в ада! Огън!

Всички пушки изгърмяха.

— Хич няма да стрелям, а ще ги емна с юмруци! — извика щафелщайнецът, захвърли пушката си и заедно с Емери и тебуса веднага се озова сред най-гъстата тълпа на неприятелите. Моята карабина «Хенри» не пусна никого да избяга през портата. За десетина минути станахме господари на полесражението.

Тогава се разнесе гръмотевичният глас на Хасан:

— Аллах акбар — Бог е велик. Сихди, те идват заедно със животните и Бея също е с тях. Познах го по бронята!

Излязох навън. Долу камилите бяха нагазили с дългите си крака във водата, а край тях стояха трима мъже. Единият от тях беше свалил бурнуса си и ризницата му блестеше като чисто злато. Той се изми, отново наметна бурнуса и направи знак на хората си да го последват. Тримата се отправиха към отвора в скалите, откъдето започваха стъпалата.

— Той е мой, трябва ми жив! — извика Ботуел. — Скрийте се в залата!

Побързах да сляза долу в сводестото помещение, за да отворя входа откъм стълбите, а после пак се върнах горе.

Още миналия ден Рено Латреомон ме беше помолил да му дам единия от револверите си. Сега потърсих с поглед младия човек, но не го видях. Ето че вече се разнесоха стъпки.

Скоро в двора влезе Бея заедно с двамата си придружители. Изглежда тишината и липсата на всякакви хора му направиха впечатление и той се спря. Пред очите ми беше застанало точното копие на човека, когото бях срещнал при планините Аурес и по-късно бях застрелял.

Бдителният му и изпитателен поглед обходи всичко наоколо, а от устата му се изтръгна вик на силна изненада.

Откъм колонадата изскочи Рено и се втурна към него с револвер в ръка. Тъй като подозирах какво щеше да се случи, аз вдигнах двуцевката си и се прицелих.

— Чакай, остави го на мен! — помоли Емери, докато профучаваше покрай мен.

— Аз съм свободен! Умри, разбойнико! — извика Рено и стреля по Бея.

Куршумът от револвера отскочи от ризницата, а Бея незабавно сграбчи с лявата си ръка слабичкия французин и с десницата си замахна, за да го прониже с камата. Но не успя да изпълни намерението си, защото Емери го хвана отзад. В същия миг всички се втурнаха към тях. Другите двама разбойници видяха как стоят нещата и побягнаха обратно към портата. Ала не я достигнаха. Моите два куршума ги проснаха на земята.

Емери здраво държеше Бея в желязната си хватка.

— Познаваш ли ме, разбойнико? Аз съм Пехливан Бей. Върви при жертвите си!

Бея получи страхотен удар в главата, който го зашемети. После англичанинът го хвана и го занесе горе на зида, откъдето запокити убиеца долу, в дълбокия процеп, където бяха нахвърляни костите на убитите от Хеджан Бей хора. Така джумът беше унищожен до последния човек.

Две седмици по-късно ние бяхме оставили Серира зад гърба си, а пред нас се бе открила чудно красива гледка. Безброй палми поклащаха тъмните си перести корони върху стройните стволи, поръсени сякаш със злато от ярката слънчева светлина. Тези дървета се издигаха в една истинска градина от бледочервеникави прасковени цветове, бели бадемови пъпки и светлозелена свежа смокинова шума, в която се носеше гласът на бюлбюла (Славей. Б. нем. изд.). Това беше оазисът Гат, където заведохме успешно нашия кафила.

След неколкодневен престой и керванджиите, и тебусът се сбогуваха с нас.