Карл Май - Разбойнически керван

— Такава е участта на неговите пленници! — прошепна Емери.

— А може би и на собствените му хора, които са се провинили в непокорство. Мисля, че това няма да се повтори повече.

— Точно така, освен ако не му се удаде и нас самите да блъсне горе от скалата.

— Сигурно няма да успее, защото и десет такива Хеджан Бейове не струват колкото един-единствен вожд на сиусите. Хайде сега към стъпалата!

Върнахме се пред отвора в скалата.

Изглежда тук някога е имало силно земетресение, което не бе останало без последствие за скалата. Процепът, използван от нас, бе навярно резултат от него. Отворът, в който навлязохме, както и стръмният коридор, водещ нагоре, очевидно не бяха дело на човешка ръка, а бяха създадени от природата. Само стъпалата бяха направени допълнително от хората.

Всеки миг можехме да очакваме да се натъкнем на някой от разбойниците, който отиваше да вземе вода. Затова много предпазливо и съвсем безшумно се изкачвахме пипнешком нагоре. Проходът беше толкова тесен, че се налагаше да вървим един подир друг. Следователно при евентуална среща с врага не бе възможно да си помагаме, но пък това се компенсираше от обстоятелството, че и срещу нас имаше място само за един-единствен човек. Тъй като стъпалата имаха съвършено различна височина, едва след продължително и много трудно изкачване успяхме незабелязано да стигнем до горния край на «стълбището».

При липсата на дървен материал в пустинята не очаквахме да се натъкнем на врата, но въпреки това заварихме входа затворен. Пред него имаше голям къс скала, който, както се установи след нашия оглед, с помощта на някакво невидимо за нас съоръжение можеше да се отмества навътре. Напразни останаха всичките ни усилия да го отстраним.

— Сега какво? — попита Ботуел. — Трябва да влезем вътре!

— Или да щурмуваме Ал каср отвън.

— Само в краен случай. Не ни е известен броят на оставените тук хора и освен това, макар че яздихме бързо, Бея все пак би могъл вече да е пристигнал с джума си. За предпочитане е да използваме хитрост, а не сила.

— Тогава аламата ще помогне и в този случай.

— Аха! И как?

— Нощта все още не е паднала, а моята хеджина е бърза. Ще вляза в замъка и ще отворя отвътре.

— Твърде опасно е, my dear!

— Не чак толкова, колкото изглежда. Или мислиш, че би трябвало да се страхувам?

— Pshaw! Но нима можеш да знаеш с какви обстоятелства ще се сблъскаш и какви пречки те очакват?

— Разполагам с парчето корал и с моите хубави оръжия!

— Well! Но ще дойда с теб!

— Няма как! Нима искаш да оставиш нашите хора без предводител?

— Вярно! Тези араби са толкова неспособни да се оправят, че човек не може да разчита на тях.

— Корндьорфер ще ме придружи.

— Добре, нека рискуваме! Но ти казвам, че ако само те докоснат с пръст, ще направя на кайма и Бея, и цялата му разбойническа сган.

— Не ми се вярва да ти се наложи. До полунощ ще съм разузнал всичко. После заедно с нашите хора ти ще се изкачиш по стъпалата и аз ще ви пусна да влезете.

— Ами ако не успееш?

— Тогава предоставям на теб да решиш как да действаш. За подобен случай не мога да дам предварително никакви указания.

— До един часа ще чакам тук. Не отвориш ли дотогава, час по-късно ще бъдем пред замъка и ще ти дам знак, като имитирам вика на кукумявка. Не дойдеш ли и тогава, ще приема, че се намираш в опасност и ще нахлуя в Ал каср. Хайде, ела!

Слязохме по обратния път и живи и здрави се добрахме до нашите хора. Когато тебусът разбра, че заедно с Корндьорфер се каня да отида в замъка, ме помоли да му разреша да дойде с нас. Бях принуден да му откажа. Той беше преследвал джума и неколцина от разбойниците го бяха виждали. Следователно бе твърде възможно някой от Ал каср да го познае, което несъмнено щеше да постави успеха на плана ни под въпрос.

Възседнах моята бишарина, а Йосеф взе една от мехарите на Емери. После бързо поехме обратно по пътя, по който бяхме дошли. След като завихме покрай единия край на «подковата», ние се насочихме право към замъка.

Тъкмо когато стигнахме до високия му открит вход, слънцето потъна зад западния хоризонт. Въпреки че до този момент най-старателно бяхме оглеждали зидовете на старата постройка, ние никъде не зърнахме жив човек и все пак с доста голяма сигурност предполагах, че са забелязали идването ни. Тъкмо се канехме да преминем през входа, когато иззад неговите странични подпорни стълбове изскочиха четирима мъже и насочиха към нас дългите си кремъклийки.