Карл Май - Разбойнически керван

— Гост ли? А къде са хората, които ви очакваха? Чух изстрели. Кои сте вие?

— Я виж този алама! Колко души има в замъка? Докато се върне Беят, сме само петима.

— Лъжеш се! Тук си съвсем сам. Четиримата получиха от нас куршуми, понеже ни посрещнаха като врагове.

— Макар че имате корала, избивате хората на Бея. Кои сте вие?

— Аз съм братът на Пехливан Бей и съм дошъл, за да взема френеца, когото държите тук в плен. Къде е той?

— Не казваш истината! Нима е възможно един човек да е брат на призрак?

— Попитай самия Удушвач! Той ще дойде веднага щом го повикам. Къде е френецът?

— Няма да ти кажа.

— Тогава сам ще го намеря, а ти ще трябва да умреш!

— Бея ще отмъсти за мен!

— Той не може да отмъсти за теб. Пехливан Бей го победи и уби шестнайсет от неговите хора. А също и братът на Хеджан Бей е мъртъв, и то заедно с вашия мюдир, кабира и шейха ал Джемали на онзи кафила, който очаквате да пристигне. Ако не ми се подчиниш, геената ще погълне и теб.

— Докажи ми, че казваш истината, и тогава ще направя каквото пожелаеш.

— Ела! Ще ти покажа Удушвача.

През едно срутено място на зида излязох навън и се приближих до самия край на котловината. Озовах се точно срещу процепа в скалите, където се намираше Емери. Човекът, чиито оръжия бях взел, колебливо ме последва.

— Хелоу — и — о — о! — извиках надолу и Емери веднага се показа. — Изкачете се горе!

— Всичко наред ли е?

— Ал каср е мой!

Ето че и керванджиите се показаха и нададоха ликуващи викове. Все още бе достатъчно светло, за да се види ясно всичко, което се разиграваше долу.

Емери остави животните при шота под надзора на трима души, между които беше и исполинът Хасан. Другите се насочиха към входа в скалите, откъдето започваха стъпалата.

— Виждаш ли, че говоря истината? Ще се подчиняваш ли?

— Да, ефенди.

— Тогава отмести камъка, който е пред стълбите!

Разбойникът влезе под един свод, откъдето донесе факел от финикови влакна. След като го запали, той хлътна в тъмната порта, пред която беше стоял на пост, когато го забелязахме за пръв път. Стъпалата ни отведоха надолу до някакво подземно помещение, натъпкано до тавана с какви ли не стоки. Явно Хеджан Бей беше складирал тук своята плячка. В най-отдалечения ъгъл се виждаше каменен блок, поставен върху нещо като два валяка. Закрепени за зида въжета го държаха здраво прилепен към отвора.

— Тук са стъпалата! — обясни нашият пленник.

Стана ни ясно, че заради въжетата ние с Емери не бяхме успели да помръднем камъка. След като ги отвързах, аз отдръпнах блока настрани. Само след няколко минути всички керванджии се намираха в Ал каср. Набързо обясних на Ботуел как стоят нещата, а после пак се обърнах към пленника:

— Къде е френецът?

— Трябва ли да ти кажа? Заклели сме се да мълчим.

— Трябва! Ето тук е застанал Пехливан Бей, който ще ти поиска душата, ако не ни се подчиниш.

— Тогава елате!

В другия ъгъл на сводестото помещение имаше изсечена в скалата ниска, но дълбока ниша, която вместо с врата бе затворена с няколко бали стока. Вътре в нея, на твърдата гола земя лежеше човек, здраво овързан с въжета.

— Рено!

Светлината от факела падаше върху високата фигура на англичанина.

— Емери! — разнесе се силен ликуващ вик.

— Хайде, излизай, момчето ми, по-бързо!

След няколко енергични движения с ножа всички въжета паднаха и двамата приятели се прегърнаха.

След половин час на светлината на намерените факли бяхме претърсили вече целия замък. Тогава изпратихме един човек да доведе нашите животни, защото от пленника научихме, че джумът щял да заведе първо камилите си при шота и едва след това, използвайки стъпалата, хората му щели да се изкачат в Ал каср.

Неописуемо голяма беше радостта на освободения млад човек, който беше изгубил вече всякаква надежда за спасение. Просто не можеше да намери думи да ни благодари. Останахме до късно през нощта будни, за да си разказваме както страданията, така и радостите, които бяхме преживели. После спокойно легнахме да спим, понеже постовете щяха да ни предпазят от всяка изненада.

Когато се събудих на сутринта и излязох на двора, неочаквано заварих тебуса зает с нещо ужасно. Още през нощта той беше убил разбойника и в момента се канеше да хвърли през бойниците окървавения му труп долу, в процепа на скалите. Накарах го да ми даде обяснения за постъпката си, но единственият му отговор беше:

— Ед дем б’ед дем, ен нефс б’ен нефс — кръв за кръв, живот за живот, сихди! Заклел съм се и трябва да удържа на думата си!