Карл Май - Тигровият мост

— От днес. Но съвсем сериозно: този призрак е наистина мой познат.

— Не думай!

— Един кафър от племето базуто, който ми служи вярно и ме придружаваше в продължение на месеци в пътуването ми през страната на бурите. Казва се Квимбо и е юначага, който сигурно ще те възхити.

— Чарли, моите уважения, но ако не те познавах така добре, щях да се закълна, че нещо ментосваш. Този човек сигурно е бил заедно с пиратите на борда, нали?

— Разбира се.

— И го смяташ за свестен човек?

— Стопроцентово беше такъв.

— Но не е възможно все още да е същият.

— Такъв си е! Моят Квимбо никога няма да стане престъпник!

— Но, Чарли, помисли си, как би могъл един кафър от вътрешността на Южна Африка да попадне сред източноазиатски пирати?

— Това ще разберем от него. Впрочем племето базуто е сродно с бечуаните, а тъй като те са близки по произход с кафрите, си служа, както и много други хора, с това название. Квимбо се е крил добре, вероятно чак долу в помещението с баласта, за което изобщо не бях помислил, когато претърсвахме и днес и вчера целия кораб, за да открием призрака. Той би могъл да развърже тайно китайците; след това те са щели да имат сигурната възможност да избягат. Но фактът, че не го е направил, доказва, че не се счита за техен човек. Да слезем да го потърсим!

— Трябва ни светлина.

— Ще намерим в капитанската каюта. Ела!

— Не трябва ли преди това да поговорим с тези сингалски гвардейски гренадири и да им благодарим за храбростта, която показаха?

— Да, ще го направим, за да знаят поне какво мислим за тях.

Тези храбри герои все още седяха страхливо скупчени на мястото, където бяха и преди това. Щом се приближихме до тях, лейтенантът попита:

— Милорд, призракът отиде ли си? О-о, страшно беше!

— Не, не си е отишъл — обясних аз.

— Но не се вижда повече.

— Още е на кораба. Слезе в трюма.

— Не отлетя ли във въздуха? Още ли е тук? Но как ще останем тогава и ние на това място?

— Страхливи сте като баби! Не беше никакъв призрак, а един нещастен човек, принуден от пиратите да живее на кораба им. Сега ще слезем долу и ще го доведем, за да го видите. Но ще кажа на съдията колко храбри мъже е изпратил на джонката, за да охраняват пленените разбойници.

Той се отпусна пак безсилно с една въздишка. Дали това беше въздишка на облекчение, или на страх от съдията, не можех да кажа; във всеки случай този високопоставен чиновник нямаше право да мъмри подчинените си, защото беше суеверен също като тях.

Двамата се отправихме най-напред към капитанската каюта, където запалихме един фенер. После слязохме в трюма, който служеше сега като затвор за китайците. Прегледахме въжетата, с които бяха вързани, и останахме доволни. После затърсихме Квимбо, който не се виждаше в нито едно от помещенията на кораба. След това слязохме през един тесен отвор още по-надолу, където се намираше баластът, с който се поддържаше равновесието на кораба. Още по преградата за баласта, издигната върху килсона [13] Килсон — греда в плавателен съд, успоредна на кила. Б. пр. , разбрах, че баластът се състоеше от пясък, задържан от преградата. Осветих наоколо с фенера — Квимбо не се виждаше. Но затова пък видях нещо друго, по което можеше да се заключи за неговото присъствие. Рафли, изглежда, не го забеляза, защото каза с разочарование в гласа:

— И тук нищо! Ако бях суеверен, щях да кажа сега, че все пак си имаме работа с призрак, а не с човек. Твоят така наречен Квимбо е изчезнал безследно.

— Безследно? Наистина ли?

— Йес. Горе претърсихме всичко, без да го намерим, а тук пък съвсем го няма.

— Вероятно се лъжеш.

— Така ли? Ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че твоят прочут кафър не е и тук, в това помещение за баласта.

— Не! Знаеш, че щом съм открил следите на един човек, с положителност го намирам.

— Да, знам, но къде са тези следи?

— Тук в пясъка. Повърхността му е равна, но там вляво какво виждаш?

— Едно възвишение, нищо друго.

— Нищо друго? Струва ми се, това е достатъчно!

— Как така?

— Под онова възвишение се е скрил онзи, когото търсим; там се е заровил.

— Тогава би трябвало да се задуши.

— Няма. Не забелязваш ли, че в задната част на възвишението има вдлъбнатинка, дупка?

— Да, това се вижда добре.

— Е, тази дупка стига до главата на кафъра, за да може да диша. А какво има по земята там, в левия ъгъл?

— Хмм. Кори от дини.

— Чудесно! Квимбо е трябвало да яде и пие. Ето защо се е качвал посред нощ на палубата и е играл ролята на призрак — за да си вземе дини, докато пазачите са бягали от страх чак в другия край на кораба.