Карл Май: Тигровият мост

— Това е призракът, това е мошеникът! Бързо Чарли, дръж го, бързо, дръж!

Той се затича, но след няколко скока се спъна в едно навито въже и падна; не го беше забелязал на пътя си. Това, разбира се, сигурно щеше да прогони и най-питомния призрак. Бях принуден да се откажа от тайното промъкване и се затичах към задния люк, макар че в бързината не виждах призрака. Ако успеех да заема люка, от който той във всеки случай се беше появил, тогава не можеше да ни избяга. Достигнах люка и се спрях, за да се огледам за призрака. Забелязах го. Току що преминаваше тичешком покрай средната мачта в посока към мястото, където беше паднал Рафли, който сега тъкмо се изправяше. Тъй като беше лежал на земята, не беше забелязан досега от призрака. Понеже бях доста надалеч от Рафли, аз му извиках:

— Хвани го бързо, сър, идва!

— Пипнах го вече! — отвърна англичанинът, като протегна ръце към беглеца.

— All devils [12] All devils (англ.) — Всички дяволи, по дяволите! Б. пр. , ама как удря! Ето че избяга!

Въпреки недостатъчната звездна светлина видях, че по някаква причина лордът отскочи далеч назад — вероятно бе получил някакъв удар; призракът изтича до предния люк, дръпна бързо затворилия се капак и изчезна в отвора, като преди това извика на развален холандски:

— Хвани де, хубав, добър, храбър Квимбо, ако може, хвани храбър Квимбо!

«Хубав, добър, храбър Квимбо!» Вкамених се! Къде се намирах, в селището на бурите при минхер Ян ван Хелмерс в Южна Африка, или на една китайска джонка в пристанището на Поен дьо Гал? Това беше не само начинът на изразяване на моя славен кафър, това беше и неговият глас. Разпознах го въпреки годините, които ме разделяха от онова време, когато на сбогуване ми подари кутийката си с енфие. Сега тя беше у дома при другите мои рядкости и сувенири от пътешествията ми. Да, положително беше той! Но как ли беше попаднал на джонката в обществото на пиратите и похитителите на момичета?

Учудването ми беше голямо, но то можа да скове действията ми само за момент. Затичах се към мястото, където стоеше лордът, закрил лицето си с две ръце.

— Защо стоиш така? — попитах го аз. — Какво е станало с главата ти, сър?

— Главата ми бучи като водопад — отвърна той. — Струва ми се, че този сатанински призрак си откъсна от гняв главата и я запрати право в лицето ми.

— Но тогава той нямаше да може да говори. Нали чу какво извика?

— Да съм чул ли? Как мога да чуя нещо, когато главата ме боли, та ще се пръсне?

— Днес нямаш късмет, сър, никакъв късмет нямаш!

— Това е повече от нямане на късмет, скъпи Чарли. Първо ти ми направи тялото и всички крайници на кайма, а после, когато се радвах, че поне главата ми остана невредима, този призрак ми запраща неговата в носа ми. Ама че удар беше! Мисля, че никога няма да престана да го усещам.

— Не е била главата му.

— Знам и без твоите уверения. Тази уж безплътна душа е жив човек. Изглежда ми дори твърде як, поне го почувствувах ясно на главата си, която бучи и бръмчи в най-различни гами. Какво ли само запокити по главата ми в разгара на схватката? Струва ми се, че беше или източното или западното полукълбо на нашата майка земя, а може би и цялото кълбо наведнъж. Усещането, което имам, ме кара да предполагам второто.

— Я да видим!

Огледах се наоколо и забелязах недалеч от него на земята някакъв кръгъл предмет. Вдигнах го и го подадох на англичанина:

— Ето ти главата на призрака! Кажи ми сам дали в отвъдния живот може да има такива материални глави!

— Диня, тежка поне четири килограма! И един такъв плод да бъде хвърлен по главата на лорд от стара Англия тъкмо в полунощ! Да се обзаложим ли, Чарли?

— За какво?

— Че после ще я запратя по главата на призрака?

— Не участвам в такъв облог.

— Защо? Направи ми поне сега веднъж това удоволствие! А?

— Не, защото ще изгубиш облога.

— Ще го загубя ли? Нямам такова намерение. Ще си получи динята по главата толкова сигурно, колкото…

— Колкото е още по-сигурно, че няма да я получи — прекъснах го аз.

— Наистина ли мислиш, че ще се откажа от това сладко отмъщение?

— Убеден съм.

— А по каква причина?

— Защото знам, че няма да обстрелваш главата на един мой добър приятел с диня, тежка четири килограма.

— А аз не съм ли ти добър приятел?

— Разбира се.

— Той не обстрелва ли моята глава въпреки това?

— За съжаление, да, но той не те познава.

— И аз не го познавам. Но я ми кажи откога човек трябва да търси твоите добри приятели измежду призраците?