Карл Май - Тигровият мост

— Не знам, просто дойде.

— Къде отиде?

— Не знам, изчезна.

— Видяхте ли го да се движи?

— Да.

— Тогава трябва да знаеш на кое място или на кои места на кораба се е намирал!

— Дойде до средната мачта.

— От коя посока?

— Не можах да видя.

— Не си държал очите си отворени или страхът е замъглил погледа ти. Ще дойдем с тебе, за да разследваме още веднъж тази призрачна история.

Така и направихме, но разследването ни не доведе до никакъв резултат. Заварихме всичко както вчера. Край средната мачта, до която бил идвал призракът, имаше няколко коша с дини и други плодове, предназначени за храна на похитителите. Огледах тези кошове и не открих никаква причина, поради която да ги свържа с призрака. Ядосах се, но не на призрака или на глупостта на сингалците, а на себе си. Колко трудни въпроси бях решавал досега, какви дири бях проследявал! А ето че сега не ми идваше никаква идея. О, Кара Бен Немзи, о, Олд Четърхенд, къде е прозорливостта ти?

След като се бяхме разделили със съдията и отново седяхме сами, Рафли ме погледна лукаво усмихнат:

— Чарли, съжалявам те!

— Защо?

— Защото призракът е напуснал кораба и сега витае в главата ти. Струва ми се, че скоро ще усетиш силния, внезапен вятър.

— Подигравай се, подигравай! Но наистина е досадно да не можеш да хванеш дирята на една такава щуротия.

— Не може ли? Хмм! Наистина ли не може?

— Е, а да не би да имаш някаква идея, сър?

— Йес, и то каква!

— Е, каква?

— Призракът идва откъм сушата.

— А аз твърдя, че се намира вътре в джонката.

— Глупости! Да се обзаложим ли?

— Не.

— Залагам сто гвинеи, че съм прав. Някой иска да освободи китайците и за целта си играе на призраци, да сплаши пазачите. Не мислиш ли така?

— Не.

— Тогава заложи десет златни монети срещу моите сто!

— Нямам златни монети за обзалагане.

— Ще ти дам назаем!

— Благодаря. Призракът не заслужава да се рискува за него дори грош. Тази вечер ще бъде хванат.

— Ка… какво? — подскочи англичанинът. — Кой ще го хване?

— Аз.

— Ще отидеш на джонката?

— Да.

— Но не сам, нали?

— Искаш ли да дойдеш с мен, сър?

— С големи благодарности! Лов на призраци! Чарли, ти наистина не си загубен човек. Как бих искал да си роден в замъка на Рафли!

— Като твой по-възрастен брат? А какво щеше да е тогава положението с твоята титла и наследство?

— И двете не ми трябват. Щях да живея от лова на призраци.

— Така може. Казват, че понякога се намирали много тлъсти и хранителни призраци. Любопитен съм да видя колко ще тежи нашият.

— Вятърът… въздухът… нямат тежест!

— Вятър ли? Нищо подобно, сър. Вятърът съществува само във фантазията на тези страхливи сингалци. Този призрак е или някакво животно, или …

— Или — прекъсна ме той, — или човек, който иска да сплаши пазачите и после да се качи на джонката, за да освободи китайците.

— Не ми се вярва. Онзи, който играе ролята на призрака, се намира на борда.

— Доказателства!

— Тази вечер ще ти дам доказателства. Видели са призрака до средната мачта. Ако беше дошъл на борда отвън, нямаше да се задоволи да отиде само до това място.

— Това наистина е вярно. Чарли, идва ми една мисъл! А може би цялата история е само една глупава шега?

— Как така?

— Намерил се е между войниците някой шегаджия, който иска да изплаши останалите.

— Две вечери подред?

— Да.

— Никой не е бил два пъти на пост.

— Тогава има двама шегобийци.

— Едва ли! Тези хора имат невероятен страх пред началниците си и освен това по природа не са склонни към вършенето на подобни хлапашки шеги. Призракът не е шега, затова и ние няма да се шегуваме с него.

— Ще кажем ли на съдията за намерението си?

— Да. Без разрешението му не можем да отидем на джонката.

— Pshaw! [10] Pshaw! (англ.) — глупости, или възклицание ( Пфу! ). Б. пр. Ако пожелая, ще отида и без разрешението му. Но, както искаш, Чарли. Ще вземем ли оръжието си?

— Не си заслужава.

— Най-много някоя здрава тояга, нали?

— С юмруци е по-удобно.

— Well! Негодникът може да се поздрави, ако му се случи да си има работа с моите. Ако не успее да изчезне моментално, ще го обработвам дотогава, докато му излезе душата.

След като обяснихме настойчиво намерението си на съдията, той се съгласи, но счете за свой дълг да ни предупреди да не извършваме тази дързост. Беше убеден, че става въпрос за неземно същество.

— Докладваха ми — каза той, — че войниците, определени да стоят на пост на джонката тази нощ, отказали да се качат на борда. Ако разберат, че ще отидете и вие, тогава ще се подчинят по-лесно. Само недейте да му говорите или да го докосвате! Задоволете се по-добре само да наблюдавате откъде идва и накъде отива!