Карл Май - Кюрдският кръст

Много кюрди се бяха преситили да гледат и се бяха отдалечили. Други образуваха полукръг от другата страна на дървото и се наслаждаваха на картината, която измъчваните представляваха. А те не се държаха тихо. Подхвърляха си думи на утеха и надежда, злорадо осмивани от зяпачите.

— Дръж се! — молеше майката сина си. — Той непременно ще дойде, обеща да те спаси. Познаваш господаря. Каквото обещае, го сдържа.

После продължи да плаче и се моли. Същото правеше и Юсуф Али. Той прекъсна молитвата, за да подвикне на сина:

— Аз съм виновен, аз самият! Сега моите болки са по-големи от твоите. Може би господарят ще ни се притече на помощ. Ако го стори, ще си врежа с ножа на гърдите един Салиб Иса като възпоменание за тези неизразими болки.

— Не плачи, майко — помоли Хюсеин Иса. — Мария е изтърпяла хиляди пъти по-големи болки от теб. Не плачи, татко, защото моето положение е завидно. Смъртта за вярата открива пътя към Рая. Не за мен, а за вас. Вие дойдохте да ме спасите, а самите се обрекохте на смърт. Но господарят може би ще съумее поне вас да спаси. Ще се помоля за вас той да се появи.

Вдигна глава и изпълнен с упование, започна да се моли и да призовава страдалната майка за помощ и подкрепа. През това време мир махмалли си подхвърляха подигравателни забележки. Не биваше повече да чакам, макар да не знаех как с Халеф ще успеем да освободим с необходимата бързина тримата от дървото и кръста. Сложих ръце около устата и излаях три пъти като чакал. Отправяйки остро око към срещуположната страна, видях веднага да се появява едно пламъче, бързо последвано от други две, три, четири, пет, докато едно общо огнево започна да поглъща ограждението. Половин минута по-късно поне двайсет метра от оградата бяха обхванати от буйни пламъци, които се втурнаха бясно в двете посоки. Огънят беше забелязан и предизвика възнамерявания ефект. Всичко живо зарева и хукна за вода. Лежащите вляво животни се подплашиха и затърчаха между колиби и хора. Ужасените кюрди се юрнаха към жилищата да си спасяват покъщнината. Никой не обръщаше внимание на шан фъстъка. Аз вече стоях при него, след като бързо бях прерязал малкото тополови клони, които ми препречваха пътя.

— Тук съм! — подвикнах ободрително на тримата. — Първо освобождавам бързо вас двамата и после сина!

— О, пресвета Мариях, майко на страданията, как ти благодаря! — изликува кюрдката, когато вървите й паднаха под острия ми нож. — Страдална майка те нарече моят син и аз ти го отстъпвам да ти служи!

— О, Салиб Иса — извика нейният мъж, — ти наистина си по-могъщ от полумесеца на Пророка!

Двамата бяха освободени. Един рез нагоре освободи и краката на сина. Стиснал нож между зъбите, аз се закатерих по ствола на шан фъстъка и достигнах лявото рамо на напречната греда. В този момент от отвора изпълзя Халеф и притича насам.

— Бързо нагоре до другото рамо! — разпоредих му аз. — Трябва едновременно да срежем ремъците на Хюсеин Иса, иначе ще си счупи някоя ръка. Баща му е достатъчно силен да го улови.

Дребният, храбър хаджи се изкатери като катерица. Юсуф Али застана отдолу с разперени ръце. Едно срязване отсам и едно отвъд… Иса падна в обятията на своя баща, който го притисна към могъщата си гръд и нададе радостен вик. Майката прегърна и двамата и заликува заедно с тях. Тогава видях, че сме забелязани. Няколко мир махмалли зарязаха всичко и се затичаха насам, последваха ги и други. Аз и Халеф скочихме. Вдигнах оставената преди малко карабина.

— Изчезвайте бързо в тъмната гора и тичайте към нашия бивак! — повелих. — Не се грижете за мен! Аз ще прикривам отстъплението. Няма да ми се случи нищо.

Те се подчиниха. Хюсеин Иса не можеше да върви и трябваше да бъде носен от неговия баща. Да следя как ще бъде изнесен, не ми беше възможно, тъй като мир махмалли бяха близо. За щастие нямаха пушки със себе си. Насочих своята към тях и им заповядах да спрат. Когато въпреки това продължиха да търчат насам, дадох три изстрела по три крака. Улучените се строполиха, останалите спряха, всички зареваха от ярост.

Приятно ми бе, че спряха, понеже не можех да виждам с дясното око и трябваше да стрелям от лявата страна.

После се изтеглих през дупката, без да се осмелят да ме последват.

Сега вече две страни от ограждението горяха буйно. В гората, докъдето стигаше сиянието на огъня, бе светло като ден. Понеже вече нямаше защо да се опасявам от враговете, не направих обиколка, а се затичах надолу към реката и после нагоре по откоса, където беше още по-светло отколкото в долината. При входа на бивака скочих на Халеф и тримата спасени.