Карл Май - Кюрдският кръст

— Спри! — прекъсна го едва ли не с рев баща му. — Ти си християнин и вече не можеш да се върнеш, така ли?

— Да, аз съм християнин и ще си остана такъв!

— Бъди проклет тогава за цялата вечност…

— Татко! — изкрещя синът, като се хвърли в краката му. — Спри! Не тази ужасна дума! Ти си разгневен. Когато се успокоиш, другояче ще мислиш и говориш. Аз не исках да ти кажа всичко това така бързо, без да те подготвя, но ти ме принуди с въпросите си. Овладей се! Не мисли само за мен, а и за майка, която лежи тук в краката ти!

Жената се бе хвърлила на земята пред мъжа си и обгърнала нозете му. Той я изрита, вдигна ръка заплашително към сина си и кресна:

— Аз да съм се овладеел, аз! Това ми го казваш ти, син на баща си, ти жабо, ти куче! На мига да ми се закълнеш, че ще се отречеш от твоя разпнат Иса, иначе…

Бях се надигнал от огъня. Възбуденият мъж се канеше да удари сина. Исках да попреча на това. Ето защо пристъпих между двамата и казах успокоително:

— Юсуф Али, нима искаш на показ да решиш една работа, чието място е между твоите стени? Чуй съвета ми и…

— Мълчи! — озъби ми се той. — Ти също си един такъв гяур, едно куче, чиято плът не иска да яде никой лешояд. Твоите думи вонят. Кажеш ли още само една-едничка и ще забравя, че си мой гост!

— Ти вече забрави!

— Забравил съм? Е, в такъв случай мога и да го довърша. Ето ти, на…

Исполинът спря изплашено. Беше извършил онова, което не той самият бе поискал в гнева си, а Дявола, беше ме ударил. Тъй като това за мен бе било немислимо, не бях се подготвил за отбрана и получих в лицето удара на исполинската ръка изцяло и с пълната тежест. Залитнах назад и посегнах към окото. Това бе удар, литературно казано, мръсен удар, по носа, при който палецът се бе плъзнал към очната кухина. Кръвта се лееше от носа ми, а с дясното око нищо не можех да виждам. Когато го попипах, то висеше наполовина от орбитата си. Един всеобщ, многогласен крясък прозвуча наоколо. Един гост бе първо поруган от своя домакин, а после дори ударен! Такова нещо никога не се беше случвало. Впрочем и самият Юсуф Али бе ужасен от себе си. Той отпусна ръце, вторачи се в мен, сграбчи после сина си за ръката и каза, дърпайки го след себе си:

— Ела! Той е прав. Тази работа не е за пред други. Трябва да говоря насаме с теб.

Двамата изчезнаха.

Жената сложи ръце на раменете ми и каза, хлипайки:

— Прости му, господарю! Той не знаеше какво прави. Иначе е добър, но когато е ядосан, не бива да му се възразява. Силно ли те удари? Боли ли те?

— Ела в къщата и ми дай вода!

Влязох с нея, за да не ме гледат другите — от съображение към нейния мъж, а и… заради самия мен. Хаджи Халеф ни последва. Вмъкнах внимателно окото отново на мястото му. После той ми спря кръвотечението и ми сложи мокър компрес. По време на тази работа чухме да прозвучава протяжен крясък, но не му обърнахме внимание. По-късно дойде малкоегунд, за да ме покани да отида у дома му като гост. Не отказах, защото оставането ми при Юсуф Али не можеше да продължи. Когато излязохме от къщата, той седеше сам при огъня. Минахме край него, без да го зачетем.

Трябваше да седна при огъня на селските старейшини и да ям с тях, но желанието ми за ядене бе преминало. Носът и окото ме боляха и като си мислех за Хюсеин Иса и майка му, не можех да сложа и хапка в устата. Ето защо и тук влязох в къщата и седнах в определеното за мен отделение. Нежният хаджи Халеф ми поставяше студени компреси.

Бе минало доста време, когато от далечината се донесе някаква гюрултия. Сякаш нейде отдолу беше прозвучал подигравателен кикот. Отвън се извисиха гласове, като че хората се караха. Не им обърнах внимание. След малко влезе малкоегунд и каза:

— Ходих, Юсуф Али иска да говори с теб. Жена му също те моли настоятелно да изпълниш неговото желание.

— Идвам веднага.

Той, изглежда, не беше очаквал такава готовност, но се отдалечи без излишни приказки. Последвах го с Халеф. Юсуф Али и жена му стояха сами. Другите кюрди и кюрдки се бяха отстранили от тях — защо, за мен бе лесно обяснимо.

— Господарю, помогни ни, синът ми е пленен! — извика ни Фатима Мариях, като се свлече пред мен на колене и вдигна умолително сключените си ръце.

— Пленен? — попитах, докато я изправях. — От кого?

— От мир махмалли.

— Откъде го знаеш?

— Те ни го изкрещяха.

— А-а! Воят, който и аз чух!

— Чул си го? Те викаха продължително: «Хюсеин Иса пленен, Хюсеин Иса пленен!»

— Как пък е попаднал в ръцете им? Да не си е тръгнал?

— Бил е заставен. След като те удари, баща му го извел през портата и му забранил да се връща повече тук. Синът ни си тръгнал безмълвно. Мир махмалли трябва да са били наблизо, защото чух дълъг, тревожен крясък.