Карл Май - Тайната на Шефака

Овладя ме странно усещане. Чувствах се като мишка в капан. Искаше ми се веднага да обърна коня. Както по-късно чух, селото беше обитавано от приблизително триста души и всички те — мъже, жени и деца, се стекоха бързо, за да видят със собствените си очи редкия улов, който техните воини бяха направили.

— Това е моята хани [33] Хани — къща — б.а. — рече малкоегунд, слизайки от коня. — Влезте!

— Кажи преди туй, че съм твой миван [34] Миван — гост — б.а. !

Шери Шир сви вежди.

— Не те ли нарекох вече свой приятел?

— При себари-кюрдите гост и приятел едно и също ли е?

— Аз съм твой приятел, това е достатъчно. Влезте!

Съзнавах, че наистина се намираме в капан, но какво можех да направя? Бяхме обградени от множество хора и дори да си проправехме път с оръжията, засеката беше толкова висока, че най-много моят жребец да успееше да я прескочи. А ако убиехме някой кюрд, щяхме в случай на благополучно измъкване да имаме цялата банда подире си. С кръвното отмъщение из тези диви планини шега не бива. Така че да покажем сила, хич не му бе мястото, но пък и страх да проявяваме, щеше да е също така голяма грешка.

— Хвала на теб, ако спазиш думата си — отговорих. — Върви напред!

Слязох и поведох врания за юздите. Моите двама придружители последваха примера ми.

— Конете ще останат на открито — рече Шери Шир. — В къщата няма място за тях.

Без животните щяхме да бъдем безпомощни. Преди да оставя врания си жребец, щях да прострелям поне дузина кюрди.

— Конете остават при нас — отвърнах. — Напред!

Избутах Шери Шир настрана и пристъпих в къщата, дърпайки Рих след себе си. Халеф и йесиди ме последваха. Приземният етаж на постройката твърде много напомняше немски хамбар с харман и навес за снопите. Беше разделен на две еднакво големи отделения, дясното от които, изглежда, служеше за събрания и съвещания, а лявото — като жилищно помещение. Малки правоъгълни дупки без стъкла заместваха прозорците. Двор нямаше, тъй като не забелязах друга врата. Двете отделения бяха разделени с рехав плет. В задната част своего рода подвижна стълба водеше към ниско таванско помещение. Не ще и съмнение, този йилак беше истински капан за мишки. Намерихме ли се вътре, другото щеше да си дойде по реда.

Първото лице, което съгледах във вътрешността на постройката, беше една млада кюрдска жена. Тя носеше турски шалвари, които позволяваха да се видят изящните глезени и малките, обути в чехли крачета. Син везан елек обгръщаше горната част на тялото й, а върху него носеше широк, отворен отпред кафтан, спускащ се до коленете. Черната коса бе подредена в тежки плитки, в които проблясваха златни и сребърни монети. Жената беше много красива, но най-красиви бяха големите небесносини очи, отправени към мен с любопитство и угриженост. Носеше на ръце едно прекрасно момиченце, което имаше същите сини очи като майката. Зад нея се надигна от земята млад кюрд. Приликата ми подсказа, че трябва да е син на Шери Шин. Той беше мъжът на красивата жена.

— Ни’вро ’л кер [35] Добър ден! ! — поздравих аз. Двамата кимнаха мълчаливо в отговор.

— Селям алейкум! — поздрави Халеф по арабски. Кюрдският не му беше силен.

— Алейкум ес селям! — отговори бързо жената. Халеф направи радостно изненадана физиономия.

— Как? Ти говориш езика на Корана? — попита.

— Да — отвърна тя.

— Хамдулиллах [36] Слава на Аллах , защото сега не е нужно да бъда ням!

— Кой си? — осведоми се тя.

— Знай, о, роза на тази долина, о, звезда на този йилак, че аз съм хаджи Халеф Омар бен хаджи Абул Аббас ибн хаджи Давуд ал Госарах, придружител и закрилник на този голям герой, когото виждаш пред себе си. Ние сме извършили много дела и преживели големи приключения. По-натам…

— Отведете конете си отзад! — прекъсна го с остър глас влезлият след нас домакин.

Същевременно улових един знак, с който подсказа на домашните си да не ни отрупват с прекомерно гостоприемство.

Ето защо рекох също така остро:

— Шери Шир, погрижи се тези три животни да получат вода и фураж. Но си отбележи, моят спътник ще застреля всеки кюрд, осмелил се да докосне кое да е от тях. Аз самият ще пристъпя като гост в жилището ти, за да си отдъхна.

След няколко кратки напътствия към Халеф влязох в лявото помещение. По твърдо утъпканата земя лежаха покрай стените дебели хасъри от слама и тръстика, а в средата при главната стена се виждаше една издигнатост, застлана с килим. Сигурно беше почетното място и аз нито за миг не се поколебах да го заема. Оставяйки двете пушки непосредствено до себе си, се настаних в позата, която турчинът нарича „рахат отуярмак“, почивка на крайниците.