Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

— Бягай, моля те! Спасявай се, докато можеш, цвете мое!

Дори по гласа му тя разбираше, че Дураид губи последни сили и че само отчаянието му помага да устоява на напора на убиеца си.

В продължение на няколко секунди Роян не можеше да помръдне — до такава степен беше замръзнала в ужас и нерешителност. Най-накрая се отърси от вцепенението си и се завтече към вратата. С котешка пъргавина мълниеносно прекоси терасата, гонена едновременно от страха за собствената си кожа и от желанието да помогне на Дураид. Със сетни усилия мъжът й задържа убиеца, който гледаше безпомощно как тя се измъква под носа му.

Младата жена с лекота се прехвърли през ниската каменна ограда, обърната към палмовата горичка, и едва не попадна в ръцете на втори злосторник. При вида му тя изпищя от ужас и в последния момент се извърна встрани, преди широко протегнатата му ръка да я стисне за устата. Още малко и щеше да се откопчи от него, ако пръстите му не бяха докопали в тъмнината тънката й памучна блуза.

Този път добре видя ножа в ръката на нападателя; на светлината на звездите сребърното острие проблесна в мрака и страхът сякаш й даде криле. Платът поддаде и шумно се разкъса. Роян беше свободна, но убиецът все пак успя да й нанесе удар с ножа, някъде над лакътя. В паниката си тя дори не разбра как на свой ред му отвръща с ритник в слабините. Коляното й потъна в нещо меко, глезенът й се изпъна напред, а непознатият се сви от болка и се свлече на земята.

В следващия миг Роян беше далеч от него и отчаяно се спасяваше сред палмите. В началото дори не се опитваше да следва някаква ясна посока. Целта беше просто да избяга от убийците, да се отдалечи, докъдето могат да я отнесат краката й. Впоследствие успя да заглуши обхваналата я паника. Хвърли поглед назад, но не видя никого. Щом стигна брега на езерото, забави крачка, решена да пази силите си за после. Едва сега си даде сметка за топлата кръв, която течеше по ръката й и капеше от връхчетата на пръстите й.

Спря и се облегна върху грапавия ствол на една палма. Набързо разкъса и без това изпокъсаната си блуза и с ивица плат превърза раната си. От напрежение и физическа умора така силно трепереше, че и здравата й ръка не я слушаше. Трябваше да използва зъбите си, за да успее да стегне що-годе превръзката с отмалялата си лява ръка. За щастие кръвта престана да тече обилно.

Нямаше ни най-малка представа в каква посока да продължи. В един миг слабата светлина на газена лампа, която се виждаше в прозореца на Алия, прикова погледа й. Възрастната жена живееше близо, от другата страна на тукашния напоителен канал. Роян се отлепи от сянката на палмата и се забърза към светлинката насреща. Не бе направила и стотина крачки, когато нечий глас извика на арабски току зад ухото й:

— Юсуф, жената не е ли при теб?

Някъде напред светна фенерче и друг глас отвърна:

— Не, не я виждам никъде.

Да беше продължила няколко крачки напред, и щеше сама да попадне в ръцете му. Тя се прислони към земята и отчаяно се заоглежда. По следите й засвятка друго фенерче, което се приближаваше. Навярно го носеше мъжът, когото бе ритнала. По присветването на фенерчето обаче личеше, че пострадалият се е възстановил и се движи със завидна лекота из пясъците.

Роян беше притисната и от двете страни, затова се забърза към брега на езерото. Оттам минаваше пътят. Може би щеше да я застигне някой закъснял автомобил. Започна да се препъва в твърдата, неравна земя, веднъж дори падна, ожулвайки коленете си, но бързо се надигна и продължи напред. При второто си падане случайно напипа объл, гладък камък с големината на портокал. Щом се изправи, Роян здраво стисна камъка между пръстите си; усещането, че не е съвсем беззащитна й вдъхна донякъде увереност.

Раната на ръката й започваше да боли, а сърцето й подскачаше в бясна тревога какво се е случило с Дураид. Знаеше, че е тежко ранен, защото жестът на убиеца недвусмислено подсказваше, че знае къде да удари. Беше длъжна да намери помощ, но в същото време трябваше да се отскубне от двамата мъже с фенерите, които скоро щяха да я настигнат. По репликите, разменени в мрака, тя разбираше, че дистанцията между нея и преследвачите постоянно се стопява.

Най-после краката й я изведоха на пътя. С известно облекчение наплашената жена се изкатери от канавката и застана на сивкавия макадам. Коленете й трепереха и тя едва се държеше изправена, но решително се насочи към селото.

Не бе стигнала и първия завой, когато някъде напред, между палмовите дървета, проблесна светлината на автомобилни фарове. Роян се затича и застана по средата на шосето.