Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

Но в следващия миг сам се засмя на думите си.

— Ето че започвам да преувеличавам. Сигурно е от късния час. Дали да не продължим с работата? Ще започнем да се тревожим за последствията едва когато успеем да разгадаем всички главоблъсканици на стария мошеник. Сега трябва да завършим превода.

Той грабна от масата снимката, която стоеше най-отгоре на купчината, и я разгледа внимателно. Беше на средния дял от папируса.

— Истинско злощастие е, че папирусът се е увредил най-силно тъкмо тук.

Дураид си сложи очилата и започна да чете на глас:

„Има много стъпала за изкачване, преди да се стигне жилището на Хапи. С големи трудности и след тежки изпитания, ние успяхме да стигнем второто стъпало, но по-нататък не продължихме, защото нашият владетел получи откровение от боговете. В съня му го споходи баща му, покойният божествен фараон, който му нареди: «Пътувах надалеч и се уморих от пътя. Това е мястото, където искам да почивам за вечни времена».“

Дураид свали очилата си и погледна към Роян.

— Второто стъпало. Най-после някое по-конкретно описание. Таита си е спестил обичайните недомлъвки.

— Да се върнем на спътниковите снимки — предложи Роян и придърпа бляскавата хартия към себе си.

Дураид заобиколи масата и застана до нея.

— Най-логично ми се струва препятствието, спряло ги насред дефилето, да представлява бързей или водопад. Ако става дума за втория праг, то те вероятно са се намирали ето тук… — Роян посочи с пръст онова място от снимката, на което се забелязваше как тънката ивица на реката си пробива път между тъмните силуети на планините, стегнали я в хватка от двете страни едновременно.

В същия миг обаче нещо друго привлече вниманието й и тя бързо вдигна глава.

— Слушай!

В гласа й изведнъж се прокрадна нотка на уплаха.

— Какво има? — ослуша се и Дураид.

— Кучето.

— Проклетото псе — кимна той в съгласие. — Човек го хваща страх, ако го чуе как скимти през нощта. Отдавна съм се зарекъл да се отърва от него.

В следващата секунда лампите изгаснаха.

Двамата застинаха в изненада сред мрака. Тихото бръмчене на остарелия дизелов генератор в дъсчената барака от другата страна на палмовата горичка изведнъж спря. Машината отдавна се беше превърнала в неразделна част от оазиса, затова хората се сещаха за нея само когато спреше да работи.

След известно време очите им привикнаха към слабата светлина от звездите над терасата. Дураид прекоси стаята, за да вземе газената лампа, оставена за всеки случай на полицата до вратата. Запали фитила и изгледа Роян с изражение на комично примирение.

— Ще трябва да сляза долу…

— Дураид — прекъсна го тя. — Кучето!

Той се заслуша и по лицето му се изписа загриженост. Кучето се бе умълчало някъде в мрака.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

Той стигна до вратата, когато без сама да знае защо, Роян изведнъж му подвикна:

— Дураид, внимавай!

Той вдигна рамене и излезе на терасата.

В първия момент Роян си каза, че движението, което погледът й улови в сянката на асмата, са лозовите листа, подхванати от полъха на вятъра. Но в тъмната, спокойна нощ се криеше човешка фигура, пристъпваща бързо и безшумно зад Дураид, който заобикаляше басейна с рибките в центъра на постланата с плочки тераса.

— Дураид! — изкрещя, а мъжът й се извъртя на сто и осемдесет градуса и вдигна високо лампата, за да види какво става.

— Кой си ти? — извика високо. — Какво търсиш тук?

Без да каже нищо, непознатият се доближи до него. Краката му се губеха напълно под полите на традиционната дишдаша, а главата му — под бялата гутра. На светлината на лампата Дураид забеляза, че неканеният гост нарочно е придърпал напред кърпата си, за да не се вижда лицето му.

Тъмният силует беше обърнат с гръб към Роян, затова тя нямаше как да забележи ножа в дясната му ръка, но по светкавичното движение към корема на Дураид, по болезнения стон, който се изскубна от гърдите на мъжа й, тя веднага разбра какво става. Убиецът извади острието от стомаха на жертвата си и понечи да я намушка втори път, но този път Дураид захвърли лампата настрани и сграбчи китката с ножа.

Пламъкът заигра в разбитата лампа, а запаленият керосин протече по плочките. Двамата мъже се сборичкаха в сумрака, но дори от разстояние, Роян ясно забеляза разширяващото се тъмно петно върху бялата риза.

— Бягай! — извика мъжът й. — Бързо! Повикай помощ! Не мога повече да го задържа!

Дураид беше крехък човек, свикнал на спокойствие между книгите си в кабинета. Повече от ясно бе, че нападателят ще го надвие.