Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

И както продължаваше да се усмихва сама на себе си, Роян заспа на седалката си. Твърде много напрежение й се беше насъбрало през последните няколко дни. Едва когато наближиха летище „Хийтроу“, строгият глас на стюардесата, подканваща пътниците да си стегнат коланите, я събуди.

От летището Роян се обади най-напред на майка си.

— Здрасти, мамо, аз съм.

— Чувам, че си ти. Откъде се обаждаш? — отвърна й с присъщата си невъзмутимост майка й.

— От „Хийтроу“. Смятам да остана известно време при теб, нали нямаш нищо против?

— Ново двайсет — засмя се майката. — Ще отида да ти оправя леглото. С кой влак ще пристигнеш?

— Вече погледнах разписанието. Има един, който тръгва скоро от „Кингс Крос“ и пристига в Йорк в седем вечерта.

— Ще те чакам на гарата. Какво се е случило? Да не би да сте се скарали с Дураид? Знаех си, че бракът ви няма да го бъде дълго. Та той би могъл спокойно да ти бъде баща.

Роян не отговори нищо за секунда. Не му беше сега времето да обяснява.

— Ще ти разкажа всичко, като се видим довечера.

Джорджина Лъмли, майка й, я чакаше сред мрака и студа на ноемврийската вечер и сякаш искаше за всеки случай да й вдъхне от силата и енергията, изпълващи зеленото й палто. Придружаваше я Маджик, кокер шпаньолът й, който послушно и мълчаливо клечеше в краката й. Двамата си оставаха неразделни, дори и когато не печелеха кучешки надбягвания. За Роян майката и кучето бяха олицетворение на уюта и спокойствието, които се надяваше да й даде Англия.

Джорджина целуна маниерно дъщеря си и тя си припомни постоянното й мърморене как тия сантименталности не били за нея. Всъщност майка й дори се гордееше с тази си черта и съвсем непринудено взе един от куфарите, за да го хвърли в стария, оплескан в кал „Ленд Роувър“, който чакаше на паркинга пред гарата.

Маджик подуши ръката на Роян и размаха опашка в знак, че се е сетил коя е. След което с присъщото си достойнство и неизчерпаемо великодушие, й позволи да го потупа по главата; подобно на господарката си, и той не се разчувстваше лесно.

Качиха се в колата и известно време не продумаха, докато Джорджина не запали цигара.

— И така, какво се случи с Дураид?

За минута-две Роян не можа да й отговори. Но най-накрая нещо се отприщи в душата й и думите се заизливаха като порой от устата й. От Йорк до малкото селце Брандсбъри на север от града имаше двадесет минути път с кола, но когато пристигнаха, Роян продължаваше да говори. Майка й дори не си правеше труда да я прекъсва, само от време на време изпускаше по някоя думичка за утеха и кураж, а когато Роян не издържа и при разказа за погребението избухна в сълзи, се пресегна и я потупа по ръката.

Когато се озоваха пред вратата на двора обаче, всичко си беше дошло на мястото си. Роян бе изплакала наведнъж насъбралата се мъка, очите й бяха изсъхнали от сълзите, мисълта й се подреждаше както преди и двете жени изядоха спокойно вечерята си. Джорджина я беше приготвила предварително, оставяйки я във фурната, а Роян се чудеше откога не е яла пържола със зелен фасул.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Джорджина, след като наля последния пръст черна бира в чашата си.

— Да си кажа правичката, нямам представа.

Роян се запита защо толкова много хора използват именно този израз, когато искат да излъжат събеседника си.

— Дадоха ми шест месеца неплатен отпуск от музея, а професор Диксън ми е уредил да изнеса лекция в университета. Засега това е всичко, което знам за бъдещето си.

— Е — надигна се Джорджина от масата, — в леглото ти съм сложила топла бутилка, а стаята е на твое разположение, колкото време сметнеш за добре.

И това трябваше да се изтълкува като израз на най-дълбока майчинска загриженост.

През няколкото дни, които последваха, Роян се занимаваше с подреждане на диапозитивите и записките, върху които щеше да изнесе лекцията си, а всеки следобед придружаваше майка си и Маджик при дългите им разходки из околностите на селото.

— Чувала ли си за Куентън парк? — заинтересува се при един от тези походи.

— Не само съм чувала, ами съм била там, и то често — отговори й Джорджина с видимо приповдигнат тон. — Маджик и аз отиваме там четири-пет пъти на сезон. Превъзходно местенце за лов. Срещат се едни от най-хубавите фазани и бекаси в цял Йоркшир. Има една местност, наречена Високите лиственици, която е наистина забележителна. Птиците летят толкова високо, че и най-точните мерници в Англия не могат да ги уцелят.