Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

— Ще остана в къщата на майка си край Йорк. Дайте ми пак госпожица Хигинс да запише телефонния ми номер.

Професорът може и да беше един от най-блестящите умове, които Роян бе срещала през живота си, но тя със сигурност знаеше, че няма да запише правилно дори един номер.

— Ще ви се обадя пак след няколко дни.

Затвори телефона и се отпусна на леглото си. Беше изтощена, ръката още я болеше и все пак трябваше отсега да си направи планове за бъдещето. Кой знае какви изненади й предстояха.

Два месеца по-рано професор Диксън я беше поканил да изнесе лекция за откриването и разкопките на гробницата на царица Лострис, както и за намерените свитъци. Разбира се, вниманието на професора беше привлечено от онази книга и най-вече от една определена бележка под текста. Книгата бе срещнала голям интерес още с публикуването си. Двамата с Дураид привлякоха огромно внимание в средите на египтолозите, професионалисти и любители. Получаваха писма от цял свят — дори от места като Токио или Найроби; всички се интересуваха само от едно — дали историята, написана в романа, е истинска и на каква фактологическа база се обосновава авторът.

По онова време Роян беше твърдо против каквато и да е намеса на автор на художествена литература в работата им по ръкописите, още повече, че и двамата с Дураид бяха още по средата. Струваше й се, че подобен подход към тях би намалил научната им стойност, би провалил едно сериозно проучване в името на евтините вкусове на масовата публика — по същия начин, по който Спилбърг бе постъпил с палеонтологията, заравяйки науката дълбоко под земята на своя динозавърски парк.

В крайна сметка обаче гласът й остана глас в пустиня. Дори Дураид се бе оказал на противното мнение. Най-вече заради парите, естествено. Отделът изпитваше хроничен недостиг на средства и едно такова мероприятие можеше да осигури извършването на много други изследвания, непредизвикващи масов интерес. Когато ставаше дума за прилагането в действие на някой грандиозен план, като например преместването на храма в Абу Симбел по-високо в скалите, за да не бъде залят от водите на Асуанския язовир, богатите държави се надпреварваха да предлагат милиони долари. Но никой не си мръдваше пръста да помогне на Отдела в извършването на рутинната му работа.

Дураид и Роян получиха половината от печалбите, които „Речният бог“ — това беше заглавието на книгата — бе реализирал с тиража си по света. С този тлъст хонорар те успяха да осигурят проучвания и изследвания за цяла година и все пак Роян продължаваше да съжалява за решението на мъжа си. Авторът си беше позволил твърде много волности със съдържанието на ръкописите и беше придал на героите си качества и помисли, за които никой не можеше да съди по автентичните текстове. Това, което най-много я дразнеше, бе портретът на Таита, показан едва ли не като най-самовлюбения човек на земята, докато за нея истината бе съвсем друга.

Ако трябваше обаче да даде истинското си мнение, Роян не можеше да отрече, че писателят се е опитал да предаде събитията във възможно най-лека за възприемане форма и че целта му е била тя да достигне и до най-непросветения читател, в което несъмнено бе успял. Съвестта й на учен обаче не искаше да се примири с разголването и популяризирането на събития, които си оставаха дълбоко лични.

Не беше време сега да се занимава с подобни мисли. Роян въздъхна и махна с ръка; за добро или зло книгата беше вече факт и по-добре щеше да бъде да не се сеща толкова често за нея.

По-важно бе да се заеме с най-неотложните проблеми. Ако наистина щеше да изнася лекцията в Англия, щяха да й трябват диапозитивите, оставени в кабинета й в музея. И докато се опитваше да измисли най-удобния план как да се сдобие с тях, без да се появява лично в музея, Роян неусетно потъна в дълбока дрямка.

В крайна сметка решението на проблема се оказа повече от елементарно. На другата сутрин Роян се обади в администрацията на музея и поръча някой от секретарите да вземе кутията с диапозитиви от кабинета й и да й я донесе с такси на летището.

Когато секретарят я намери на гишето за багаж на „Бритиш Еъруейз“, той я предупреди, че полицията идвала същата сутрин в музея и питала за нея.

Очевидно бяха записали номера на взривената й кола. Роян беше изключително доволна, че пътува с британския си паспорт. Ако се беше опитала да замине с египетските си документи, навярно щеше да срещне пречки; по всяка вероятност полицията вече беше пратила заповед за проверка по всички паспортни контроли в страната. Като британска поданичка обаче не видя никакви проблеми да премине през чиновниците и щом се озова в чакалнята заедно с останалите пътници в самолета, първата й работа бе да проучи сутрешната преса.