Марина Фиорато: Венецианският договор

След като се озоваха сами в градината, евнухът постави сандъка на плочите, вдигна закопчалката и леко отвори капака. После го разтвори напълно. Настъпи продължителна тишина, през която Хаджи Муса чуваше единствено плискането на шадраваните.

– Какво е? – подвикна накрая от другия край на градината.

Напълно слисан, евнухът отговори:

– Кости са!

Докторът се приближи и надникна в сандъка. После освободи роба и започна собственоръчно да разопакова костите, приклекнал до сандъка в своята керемиденочервена роба. Оказа се пълен костен набор от скелет на млад мъж – всяка от костите бе старателно номерирана и каталогизирана, всяка увита в миниатюрно парче надписан велен. Не липсваше нито една кост – тук бяха всичките повече от двеста кости в човешкото тяло, от фалангите на пръстите на краката през всяко прешленче на гръбнака чак до черепа. Очевидно това бе дело на ръка, добре запозната с медицината.

Хаджи Муса започна да нарежда бавно скелета на плочите в градината, парче по парче, кост по кост. Компания му правеха само птиците, които се носеха над главата му и пищяха недоволно, измамени в настървението си за плячка, установили, че жертвата им е мъртва много отдавна. Когато приключи трудната си задача, възрастният лекар се изправи бавно и болезнено и огледа мъжа върху плочите. Черепът се втренчи в него през кухините на очите си. Крайно озадачен, докторът прерови още веднъж сандъка и най-накрая, на дъното, посипана с венецианска пръст, откри малка бележка, написана на турски:

Това са костите на Такат Туран. Трябва да бъде погребан в градината на еничарите, защото той беше от техните редици.

Аз съм добре.

Твоя ученичка:

Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад

С преизпълнено от радост сърце Хаджи Муса стисна бележката и я притисна до гърдите си, а после се наведе пак, за да събере костите. Черепът бе пълен с пръст. Без да се усети какво прави, докторът го чукна леко о плочите, за да изтърси пръстта, и нещо изпадна от него със звън. Той хвана малкия предмет, изтри го в ръкава си и го вдигна към светлината, защото очите му вече не бяха така силни както някога. Вторачи се в него сащисано, неспособен да отгатне какво би трябвало да означава това.

Защото предметът беше християнски кръст.

По-голямата част от следобеда на Андреа Паладио бе преминала в сладка дрямка, както в последно време минаваха почти всичките му следобеди. Напоследък бе започнал да, си почива на кушетката на долния етаж в кабинета си, тъй като вече нямаше достатъчно въздух, за да изкачва редовно стъпалата. Освен това обичаше да лежи там, където можеше да вижда рисунките си.

Понякога погледът му се спираше на Витрувианския човек на Леонардо и той си спомняше дните на своята младост, когато бе изглеждал по същия начин, когато протягаше ръце с разперени пръсти до самите граници на своята собствена геометрия. Друг път оглеждаше чертежите, които бе направил за новия мост "Риалто" – всяка отсечка от тях бе нанесена с възхитително прилежание, всеки ъгъл бе показан по великолепен начин и всичко това бе надлежно представено на Съвета на Десетимата. Ала на този мост му бе съдено да живее само в неговия ум и на неговата стена, защото договорът за новия мост "Риалто" бе даден на друг. Антонио да Понте. Той беше доста по-млад от него и като че ли това не стигаше, а и беше негов ученик.

Паладио се утешаваше с мисли за своята велика църква. Понякога си припомняше откъслечно някаква история, която му бе разказвана някога за някакъв храм на Изток, където поклонниците се стичали столетия наред на гроба на знаменосеца на някакъв пророк, прииждайки със стотици и хиляди. Но вече не си спомняше нито името на храма, нито името на човека, който му бе разказал за всичко това.

В по-добри дни се надигаше на лакът и започваше да говори на Дзабато Дзабатини, докато той чертаеше – даваше му указания как да изложи на хартия последните му архитектурни идеи. Понякога приказките му отлитаха в селенията на фантазията – все неща, които никога не можеха да бъдат построени, поддържани само от мечти, а не от тухли и хоросан. Когато започваше да нарежда несвързано тези свои капризи от кушетката, забелязваше, че Дзабато спираше да чертае. Старият му приятел сваляше очилата си, оставяше ги настрани и започваше да трие очите си – и Паладио се чудеше защо плаче.

Днес не беше добър ден. Архитектът не бе в състояние дори да се надигне от кушетката си в кабинета. Имаше чувството, че някаква огромна тежест притиска гърдите му. Но той знаеше името на тази тежест. Това беше Смъртта и с всеки изминал ден го притискаше все повече и повече.