Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

Надпреварата достига фазата на битка за делегати през последните шест седмици преди конгреса на Републиканската партия в град Канзас в едноименния щат. Макар че на първичните избори малко не достига на Форд да събере вълшебния брой от 1130 делегати, за да си гарантира номинацията, той се нуждае от подкрепата само на 37 от общо 136 делегати, които не са поели ангажимент за кого ще гласуват. В момент, когато пресата е напът да обяви, че Форд печели надпреварата, Рейгън грабва вниманието, като обявява, че ще избере сенатор Ричард Швайкер от Пенсилвания за свой кандидат за вицепрезидент. Това е едновременно жест към неангажираните делегати в Пенсилвания и тактика за протакане. Междувременно съюзниците на Рейгън тормозят поддръжниците на Форд в структурите на Републиканската партия, предлагайки да бъде приет програмен документ за „морал във външната политика“, който възхвалява Солженицин и критикува Хелзинкските спогодби. Лагерът на Рейгън обаче се натъква на хитър съперник в лицето на младия началник на щаба на Форд, Дик Чейни, който неотдавна встъпва в длъжност, за да коригира грешките в изпадналата в затруднения предизборна кампания. Трикът, с който Чейни парира идеологическата атака на Рейгън, е тихо да капитулира.

Щом става ясно, че няма начин да бъде отнета номинацията от Форд, в основна тема на конгреса се превръща въпросът кой ще бъде негов кандидат за вицепрезидент. Рейгън е очевидният консенсусен избор, но го играе недостъпен и казва на Сиърс, че не желае да бъде канен. Сиърс, който не разчита добре сигналите на шефа си, предава молбата на Форд да не повдига въпроса пред Рейгън. Форд избира вместо това сенатор Робърт Доул от Канзас.

Пренебрегването на Рейгън само утвърждава статута му на фаворит в сърцата на участниците в конгреса. Във финалната нощ от проявата в Канзас Сити Форд го вика на подиума; Рейгън показва с жест, че не иска, но след това склонява да изнесе уж спонтанна реч, която обаче е подготвил предварително. Извиквайки в съзнанието си послание, което бил оставил в капсула на времето, той заявява, че се пита какво ще мислят бъдещите поколения за хората в залата. „Дали един ден ще се обърнат с признателност и ще кажат: „Благодаря ти, Боже, за тези хора през 1976 г., които попречиха да бъде загубена свободата, които направиха така, че и 100 години по-късно да сме свободни, които опазиха света ни от ядрено унищожение?“.“ За болшинството от аудиторията той все още звучи като Рейгън от „Време за избор“. Но призивът за възпрепятстване на ядрена катастрофа дава възможност да се види един Рейгън, какъвто светът все още не познава: не воинът от Студената война от 1964 г., а миротворецът от 1986 г.

Това, че съвсем малко не му достига да бъде номиниран, и поражението на Форд от Джими Картър на общите избори през 1976 г. правят Рейгън фаворит да бъде избран за кандидат на Републиканската партия през 1980 г. Пред него се разкриват редица възможности. Той отказва покана да гостува във водещото вечерно предаване по телевизия Си Би Ес, по това време най-влиятелната новинарска платформа в страната, защото смята, че хората ще се уморят да го гледат. Вместо това той подновява своите радиокоментари, които започва да пише от момента, в който напуска Сакраменто, до обявяването на президентската си кандидатура през 1975 г. В комбинация с изнасянето на речи това за него е начин да печели пари и да продължи да оказва влияние в Републиканската партия в момент, когато тя не контролира нито един от клоновете на властта. По-важното е, че присъствието му в радиото гарантира, че ще остане политическа сила дори на възраст, на която мнозина го считат за твърде стар да се бори отново за президентския пост.

Коментарите на Рейгън впоследствие започват да се излъчват по 286 станции и да бъдат публикувани като статии в 226 вестника в цялата страна, достигайки обща аудитория от 20 милиона души. Рейгън разбира колко задушевно звучи невидимият човешки глас и начинът, по който той дава възможност на слушателите да използват въображението си, за да си представят картината. Неговият бъдещ държавен секретар Джордж Шулц си спомня как веднъж президентът се захванал да коригира реч за външната политика, която той написал. „Написал си я така, че да може да бъде четена. Това е съвсем уместно – му казал Рейгън. – Но аз говоря пред хора – когато те са срещу мен или от другата страна на телевизионната камера или на радиомикрофона – това е различно.“