Робин Кук - Смъртен страх

— Позвънихме в Съдебна медицина и разговаряхме с някоя си доктор Данфорт — каза Джудит. — Тя поиска да им прехвърлим този случай…

— Хубаво, но нека ни изпратят резултатите — сви рамене Джейсън, поколеба се за миг, после подхвърли: — Нещо около господин Харинг да ти се е сторило необичайно? Искам да кажа, не мислиш ли, че изглежда прекалено стар за своите петдесет и шест години?

— Не съм обърнала внимание — отвърна Джудит и забързано се насочи Към вратата.

В отделението лежаха единадесет пациента и мислите и очевидно бяха насочени към поредната криза.

Джейсън си даваше сметка, че спешният случай със Седрик обърква програмата му, но неочакваната смърт на пациента продължаваше да го тревожи. Реши да позвъни на доктор Данфорт и откри, че жената насреща говори с дълбок резониращ алт. След няколко разменени реплики успя да я убеди да оставят аутопсията в клиниката, мотивирайки се със старо сърдечно заболяване в семейството на починалия пациент. Искаше да сравни сърдечната патология с показанията на стресовото ЕКГ, което бяха направили. Съдебната лекарка прояви разбиране и му остави случая.

Преди да напусне отделението, Джейсън се отби да види и друг свой пациент, чието състояние беше тревожно.

Шейсет и една годишният Брайън Ленъкс беше друга жертва на сърдечния инфаркт. Беше приет по спешност преди три дни и отначало всичко изглеждаше наред, но после състоянието му рязко се влоши. По време на сутрешната визитация Джейсън беше решил да го извади от интензивното, но впоследствие пациентът започна да развива признаци на остра сърдечна недостатъчност. Това много го разочарова, тъй като Брайън Ленъкс стана четвъртият му хоспитализиран пациент с рязко влошено състояние. Вместо преместване, Джейсън нареди интензивно медикаментозно лечение на сърдечната недостатъчност.

Но в момента, в който го зърна разбра, че трябва да забрави всякакви надежди за подобрение в състоянието му. Господин Ленъкс седеше в леглото и дишаше тежко, въпреки кислородната маска върху лицето си. Кожата му беше придобила онзи синкав цвят, от който Джейсън най-много се страхуваше. Една сестра нагласи интравенозната система и се отстрани.

— Как е работата? — попита Джейсън, опитвайки се да окачи на лицето си нещо като оптимистична усмивка. Но Ленъкс само помръдна с ръка и мрачно поклати глава. Очевидно не беше в състояние да говори, всичките му усилия бяха насочени към затрудненото дишане.

Сестрата му направи знак да се отдалечат към средата на просторното помещение. На табелката върху ревера и пишеше „госпожица Ливай Р.Н.“

— Нищо не му помага — загрижено прошепна тя. — Белодробното налягане продължава да се повишава, въпреки медикаментите. Дадохме му диуретик, хидралазин и нитропрусид, но нищо не се променя…

Джейсън надникна над рамото на госпожица Ливай по посока на пациента си. Господин Ленъкс продължаваше да пуфти като същински локомотив. В главата на Джейсън нямаше никакви идеи — с изключение на евентуалната трансплантация — нещо, което беше напълно изключено, разбира се. Човекът беше страстен пушач и освен сърдечните проблеми положително имаше и белодробна енфизема. Това обаче не оправдаваше липсата на реакция спрямо лекарствата. Може би зоната на сърцето, засегната от инфаркта, продължаваше да се разширява…

— Не се сещам за нищо друго, освен за един кардио-консулт — рече той. — Може би ще се разбере дали има и други увредени коронарни съдове, може би пациентът е кандидат за някакъв байпас…

— И това е нещо — кимна сестра Ливай и без колебание се насочи към централния пулт.

Джейсън се върна до леглото с желанието да изрази съчувствието си към Брайън Ленъкс. Искаше му се да направи повече от предписанието на някакви лекарства, но не знаеше какво. Диуретикът трябваше да обезводни организма, докато хидралазинът и нитропрусидът имаха задачата да облекчат натоварването на сърцето. Всичко беше насочено към по-лесното и безболезнено изпомпване на кръвта, което от своя страна щеше да улесни зарастването на нараненото от инфаркта сърце. Но нещата не се получаваха. Ленъкс се влошаваше въпреки усилията на медицинския екип и помощта на модерните технологии. Очите му бяха хлътнали и започваха да се изцъклят.

Джейсън сложи ръка на челото му, отмятайки назад кичур овлажняла коса. С изненада установи, че върху дланта му останаха необичайно много косми. Той объркано се вторачи в тях, после протегна ръка и бавно подръпна косата на болния. В ръката му остана тънко снопче, което се беше отделило от черепа без никакви усилия. Не беше кой знае колко голямо, но все пак далеч повече от това, което можеше да се приеме за нормално. Бърза проверка на възглавницата установи, че и върху нея има доста косми. Дали засиленият косопад не се дължеше на някое от предписаните лекарства? Отбеляза си да провери съставките им довечера, у дома. По принцип никой не бе проявявал особена загриженост за загубата на коса у пациентите с инфаркт, но той си спомни за думите на госпожа Харинг. Интересно, много интересно!