Арундати Рой - Богът на дребните неща

— еиненичдоП — произнесе той. — иксонбО, тсонляоЛ.

— тсонтнегилетнИ, тсонавозиливиЦ — продължи Рахел.

— тсоннитсИ.

— атонсЯ.

За негова чест инспектор Томас Матю остана спокоен. Той усещаше, че децата стават все по-непоследователни. Забеляза разширените им зеници. Беше наблюдавал това и друг път… отдушника на човешкия ум. Начина му да се справя с травмата. Като имаше това предвид, той насочваше въпросите си хитро. Със заобикалки. Между „Кога е рожденият ти ден, Мон?“ и „Кой е любимият ти цвят, Мол?“

Постепенно, разпокъсано и разбъркано нещата започнаха да идват на място. Инспекторът беше информиран от своите хора за тенджерката и чиниите. За постелката от трева. За незабравимите играчки. Сега всичко започна да му се изяснява. Инспектор Томас Матю не виждаше нищо забавно. Изпрати един джип за Беба Кочама. Погрижи се децата да не са в стаята, когато тя пристигна. Не я поздрави, а направо каза:

— Седнете.

Беба Кочама почувства, че има нещо ужасно лошо.

— Намерихте ли ги? Всичко наред ли е?

— Нищо не е наред — увери я инспекторът.

От погледа и тона му Беба Кочама разбра, че сега говори със съвсем друг човек. Не с любезния полицейски офицер от предишните им срещи. Тя седна на един стол. Инспектор Томас Матю не се церемонеше.

Котаямската полиция беше действала въз основа на жалба, подадена от нея. Параванът беше заловен. За съжаление той е бил тежко наранен при залавянето и по всяка вероятност нямаше да изкара до сутринта. Но сега децата казваха, че са отишли по своя воля. Лодката им се преобърнала и момичето от Англия се удавило при злополуката. От което следваше, че полицията ще отговаря за смърт в ареста на един технически невинен човек. Той наистина беше парий. Наистина се беше държал непристойно. Но сега времената бяха размирни и технически, според закона, той беше невинен. Нямаше казус.

— Опит за изнасилване? — подсказа Беба Кочама тихо.

— Къде е жалбата от жертвата на изнасилването? Подадена ли е? Тя направила ли е изявление? Доведохте ли я със себе си? — Тонът на инспектора беше войнствен. Почти враждебен.

Беба Кочама сякаш се беше смалила. Под очите и под челюстите й висяха торбички. Страхът у нея ферментира и слюнката в устата й стана кисела. Инспекторът побутна към нея чаша вода.

— Работата е много проста. Или жертвата на изнасилването трябва да подаде жалба, или децата трябва да разпознаят паравана — в присъствието на полицейски свидетел — като човека, който ги е отвлякъл. Или — той изчака Беба Кочама да го погледне, — или трябва да обвиня вас, че сте подали невярна жалба. Това е криминално деяние.

Светлосинята блуза на Беба Кочама стана тъмносиня от избилата пот. Инспектор Томас Матю не я плашеше напразно. Той знаеше, че в дадения политически климат той самият може да има сериозни неприятности. Съзнаваше, че другарят К.Н.М. Пилай не би изпуснал тази възможност. Инспекторът се обвиняваше, че е действал импулсивно. Мушна шарена кърпа за ръце под ризата и обърса гърдите и подмишниците си. В кабинета му беше тихо. Шумът от дейностите в участъка, тракането на тежки обуща, викът на болка, който някой подложен на разпит издаваше от време на време, му се струваха далечни, сякаш идваха от друго място.

— Децата ще направят каквото им се каже — обади се Беба Кочама. — Мога ли да се видя с тях насаме за няколко минути?

— Както обичате. — Инспекторът се надигна, за да излезе от кабинета.

— Моля ви, дайте ми пет минути, преди да доведат децата.

Инспектор Томас Матю кимна в знак на съгласие и излезе.

Беба Кочама избърса лъскавото си мокро лице. Изпъна гръб и погледна към тавана, за да изтрие потта от гънките между пластовете тлъстина по шията си с единия край на сарито. Целуна кръста си.

Аве Мария, Богородице милостива…

Думите на молитвата й убягваха.

Вратата се отвори. Въведоха Еста и Рахел. Оплескани с кал. Залети с кока-кола.

Видът на Беба Кочама внезапно ги отрезви. Пеперудката с необикновено гъсти мъхести снопчета по гърба простря крила над двете им сърца. Защо беше дошла? Къде е Аму? Още ли е заключена?

Беба Кочама ги погледна строго. Дълго време не каза нищо. Когато заговори, гласът й беше груб и непознат.

— Чия беше лодката? Откъде я взехте?

— Наша беше. Намерихме я. Велута ни я поправи — прошепна Рахел.

— Откога я имахте?

— Намерихме я в деня, когато пристигна Софи Мол.

— Откраднали сте някои неща от къщи и сте ги пренесли с нея през реката, така ли?