Лоренс Даррелл - Маунтолив

— Щастлив ли си? — прошепна тя и той усети устните й върху китката си. Влюбените не знаят какво да си кажат един на друг, няма нищо, което да не е казвано или неказвано хиляди пъти преди това. Целувката е измислена, за да превърне тези безсмислия в рани. — Маунтолив — обади се тя отново, — Дейвид, скъпи.

— Да.

— Толкова си мълчалив. Реших, че си заспал.

Маунтолив се намръщи, изправен пред собствената си разкъсана душа.

— Бях се замислил — отвърна й и отново усети устните й върху китката си.

— Скъпи.

— Скъпа.

Продължиха да яздят с допрени колене, докато старата къща изникна пред погледа им — здраво стъпила на земята, четвъртита, построена върху мрежа от диги, които преграждаха широкото устие и сладководните канали. Във въздуха се стрелкаха прилепи. Горните балкони на къщата бяха ярко осветени и точно там недъгавият седеше прегърбен в инвалидната си количка, ревниво загледан в нощта. Чакаше ги. Съпругът на Лейла умираше от някаква неясна болест на мускулатурата, прогресивна атрофия, която още по-жестоко подсилваше и без това голямата разлика във възрастта на двамата. Неговата сакатост го беше превърнала в куха мъртвешка черупка, завита с одеяла и шалове, от които стърчаха само две дълги изящни ръце. Човек мрачен по природа и с грубовата външност, която се долавяше и в лицето на по-малкия му син, сега главата му беше килната на една страна върху рамото и под определен ъгъл на светлината приличаше на онези карнавални маски, които се носят набучени на прът. Остава само да се добави, че Лейла го обичаше!

„Лейла го обичаше.“ Във вцепенението на ума си Маунтолив не можеше да се сети за тези думи, без мислено да ги изкрещи като папагал. Как е възможно? Беше се питал неведнъж. Как е могла?

Като чу чаткането на копита по калдъръма на вътрешния двор, съпругът подкара инвалидната си количка към перилото на балкона и се провикна сприхаво:

— Лейла, ти ли си? — попита с гласа на възрастно дете, готово да се засегне от приветливата й усмивка, обърната нагоре към него, и от дълбокия мелодичен контраалт, с който му отвърна, примесвайки ориенталско покорство с нещо като утешение, което можеше да разбере само дете.

— Скъпи. — Тя изтича нагоре по дългата дървена стълба, прегърна го и рече: — Всички сме тук, живи и здрави.

Маунтолив слезе бавно от коня, чу как болният мъж изпусна въздишка на облекчение. Предпочиташе да се прави, че затяга ремъците на коня, отколкото да види тази тяхна прегръдка. Не че ревнуваше, но вроденият му скептицизъм го пронизваше до болка. Беше толкова отвратително да си млад, не много тактичен и да се чувстваш напълно безпомощен. Как се случи всичко това? Живееше, сякаш е на милион мили от Англия; миналото му приличаше на отдавна захвърлена стара кожа. Топлата нощ ухаеше на жасмин и рози. По-късно, ако тя влезе в стаята му, той ще се вцепени като закован, безмълвен и безразсъден, ще вземе в обятията си това учудващо младо тяло без особено желание или разкаяние, после ще затвори очи, както прави човек, застанал под леденостуден водопад. Изкачи бавно стъпалата. Тя го караше да се чувства висок, строен и красив.

— Маунтолив, хареса ли ти? — изграчи инвалидът с глас, в който се смесиха (като олио във вода) гордост и подозрение. Висок негър, един от слугите им, вкара малка масичка на колелца, върху която стоеше гарафа уиски — свят на аномалии: да пиеш „приспивателно“, подобно на белите в колониите, и то в тази разпръсната във формата на четириъгълник къща, пълна с великолепни килими и старинни мебели в турски стил от времето на Втората империя, със стени, покрити с южноафрикански копия, пленени при Омдурман.

— Седни — каза му той и Маунтолив се усмихна, седна и веднага забеляза, че дори и тук, в гостната, имаше книги и пръснати наоколо списания — символ на неутолимия глад за знания, от който Лейла беше винаги обзета. Тя обикновено държеше книгите и книжата си в харема, но неизвестно как те винаги успяваха да се озоват из цялата къща. Съпругът й нямаше участие в този свят. Тя се опитваше, доколкото беше възможно, да го държи настрана, тъй като се боеше от неговата ревност, която ставаше все по-непоносима, колкото повече се влошаваше физическото му състояние. Синовете му се миеха — Маунтолив дочу шума от течаща вода. Скоро и той щеше да се извини и да се оттегли, за да се преоблече в белия си костюм за вечеря. Отпиваше и разговаряше с прегърбения мъж в инвалидната количка с тих, напевен глас. В същото време си мислеше, че е направо ужасно и крайно неприлично да е любовник на неговата съпруга, но и винаги се изумяваше, като наблюдаваше как естествено и нормално Лейла разиграва тази измама. (Студеният й меден глас и така нататък; не биваше да се отплесва в мисли за нея.) Смръщи чело и допи питието си.