Спомням си как един следобед старият Да Капо изтърси: „Днес имах пет момичета. Знам, че ще ти се стори прекалено. И не че съм се опитвал да се самодоказвам. Но ако ти кажа, че съм смесил пет вида чай, за да угодя на небцето си, или пет вида тютюн, за да угодя на лулата си, ти няма да обърнеш никакво внимание. Или най-многото да се възхитиш на моя еклектизъм, не е ли така?“
Един ден шкембелията Кенилуърт от Форин Офис ми разказа с жаловит глас как веднъж случайно „се отбил“ при Джеймс Джойс, ей така от любопитство, и открил с болка и изненада колко груб, арогантен и избухлив можел да бъде той. „Да — отвърнах му аз, — ама той си купува уединението, като дава уроци на негри по лира и шейсет на час! Вероятно смята, че това ще го предпази от величия като теб, които си въобразяват, че изкуството е нещо, в което доброто образование автоматично ги посвещава; че е част от социалния им статус, от класовата им пригодност, както е било рисуването на акварели за заможните викторианки. Мога да си представя как клетото му сърце се е свило, докато е разглеждал лицето ти с онзи израз на своеволен каприз и високомерна любезност — онази безмерна нафуканост, която човек понякога с удивление вижда да прекосява физиономията на потомствена златна рибка с голямо родословно дърво.“ След този случай повече не си проговорихме. Точно това исках. Изкуството да си създаваш необходими врагове! И все пак едно нещо в него харесвах — така произнасяше думата „цивилизация“, сякаш съдържа поне два остри завоя.
(В това време колегата писарушка продължава да философства на тема символизъм и признавам, говори доста умно.) Символизъм! Концентрирането на езика в поема. Хералдическият аспект на действителността! Символизмът представлява голямата ремонтна работилница на душата, братко, предела на възможностите. Музиката на отпуснатия сфинктер, която възпроизвежда вълнообразните тръпки на душата по пътя й из дебрите на човешките недра; звънти у нас като електричество! (Старият Пар, веднъж, когато беше пиян, заяви: „Така е, ама като го разбереш, боли !“)
Разбира се, че ще боли. Но ние знаем, че историята на литературата е история на смеха и болката. Императивът, от който не можем да избягаме, е: „Смей се до болка, страдай до смях!“
Великите мисли осеняват малцина. Защо тогава са тези напъни, това боричкане? Способността да разбираш не е функция на логическото мислене, а на степента на духовно израстване. И точно по този въпрос, драго ми магаре по перо, ние с теб сме на различно мнение. И никакво количество обяснения не би могло да запълни бездната, която ни дели. Само осъзнаването на този факт може да свърши това! Една сутрин ще се събудиш, ще се разсмееш и ще извикаш: „Еврика!“
Относно Изкуството винаги си казвам: докато стоят омаяни от фойерверките — така наречената Красота — непременно трябва да им вкараш контрабанда и част от истината във вените, за да им служи като филтриращ вирус. Разбира се, лесно е да се каже, трудно е да се направи. Колко бавно човек се научава да приема парадокса! Дори за мен това не е никак лесно, ала и аз съм като онази групичка изследователи: „Въпреки че бяхме на два дни път от водопада, изведнъж доловихме в далечината неговия непрекъснато усилващ се грохот!“ А щастливците, които умеят да го оценят, може един ден да получат сертификат за прераждане от някой любезен държавен департамент.
Това ще им даде право на безплатен живот — наградата на онези, които не искат нищо. Икономиката в рая, за която Ленин, неизвестно защо, не казва нищо! А изпитите лица на английските музи! Бледи угрижени дами в домашни роби, с герданчета от мъниста предлагат чай и препечени кифлички на лековерните!
С лица на лисици
са тия девици.
Ах, вечното конско лице.
С усмивка лъчиста
и наниз мъниста
и разсад във двете ръце.
Обществото! Дайте да си усложним съществуването до степен на робия и захласнати в хамалуването, да забравим за хала си. Не е честно! Не е честно! Но, скъпи ми колега, книгата, която аз имам предвид, ще съдържа в себе си онова отдавна желано качество, което ще ни направи богати и известни: ще се характеризира с пълна липса на глупости!
Когато искам да вбеся Балтазар, казвам: „Ех, ако евреите се бяха оставили да бъдат претопени, щяха да ни окажат безценна помощ да смажем пуританството навсякъде. Защото те единствени държат патента на затворената система! Дори нашите абсурдни хранителни запрещения и задръжки са прекопирани от техния меланхоличен свещенически брътвеж относно плътта и пилетата. Ала ние, хората на изкуството, не се интересуваме от политика, а от стойности — това е нашето бойно поле! Ако поне веднъж успеем да се отпуснем, да не стоим вкопчени в така нареченото Царство небесно, което е превърнало земята в прогизнало от кръв поле, може би в секса ще преоткрием ключа към метафизическите си дирения и стремежи, които представляват нашия raison d’etre 31 31 Основание (фр.) — Б.пр.
тук долу! Ако на затворената система и изключителното право на нравствеността върху божественото не се гледа така строго, колко много неща бихме могли да постигнем.“ Колко наистина? Ала добрият Балтазар мрачно си пуши лулата и поклаща рошавата си глава. Мисля си за тежките кадифени въздишки на Жулиета, после се умълчавам. Мисля си за орнаментите във форма на нежни бели цветни пъпки — неразтворени цветове — които обикновено украсяват гробниците на мюсюлманките. Отпуснатата, мека, блудкава опитоменост на тези женски умове! Не, не, вижда се, че разказът ми е слаб. И ислямът дава равенство на жените, колкото и папата.
Читать дальше