Лоренс Даррелл - Клия

Тук спирам леко объркан, защото виждам, че има опасност да изгубя онази сериозност, с която съм свикнал да се възприемам! А това е непростимо оскърбление. Още повече че изпуснах последната ти реплика относно избора на стил. Да, братко Магаре, изборът на стил е най-важното нещо; в зеленчуковата градина на нашата домашна култура човек може да открие необикновени, а понякога и ужасни цветя с гордо щръкнали тичинки. О, да пишеш като Ръскин! А когато бедната Ефи Грей направила опит да се пъхне в леглото му, той побързал да я изкъшка. О, да пишеш като Карлайл! Саздърма от мозъчни дреболии. Щом шотландец дойде във града, може ли да закъснее пролетта? 29 29 Парафраза на последния стих от „Ода на Западния вятър“ от Пърси Биш Шели. — Б.пр. Не, разбира се. Всичко, което казваш, е вярно и уместно — относителна истина и безсмислен смисъл, но въпреки това ще поразмишлявам върху това умотворение, съчинено от анотаторите на древни автори, защото не ще и съмнение, стилът е така важен за теб, както съдържанието за мен.

Как ще постъпим? Кийтс, опияняващ се от думите поет, търсеше такава звучност сред гласните, която да отеква ведно с вибрациите на вътрешния му аз. Озвучи празния ковчег на ранната си смърт с търпелив и настойчив поетически тропот, заслушан в глухото ехо на собственото си безсмъртие. Байрон пък гледаше високомерно на английския език, отнасяше се с него като господар със слуга, ала езикът не е лакей и затова прорасна като тропически лиани в пукнатините на стиховете му и почти задуши човека. Живя действително, но животът му бе наистина въображаем; под измислицата за една страстна личност се криеше магьосник, макар че той самият едва ли си е давал сметка за това. Джон Дън въздействаше като върху оголен нерв, разтърсваше те, докато черепът ти задрънчи. Срещата с истината трябва да сепне човека, смяташе той. Затова ни нараняваше, уверен в собствения си талант; а стиховете му предъвкваха все стари дертове, все вехти теми на сърцето. Шекспир, пред него природата скланя глава. Поуп с неговия педантичен подход прилича на дете със запек; нарочно изглажда повърхността на поезията си с гласпапир, за да стане по-хлъзгава под краката ни. Големи стилисти са онези, които най-малко съзнават силата на произвеждания от самите тях ефект. Ала скритата оскъдица на съдържание ги преследва, без самите да знаят това! Елиът поставя студен, напоен с хлороформ тампон върху духа, пристегнат до болка от каишите на вездесъщата информация. Честният ритъм на стиха му, неговата смела решителност да се върне към секирата на палача — това са все предизвикателства към всички нас; ала къде е усмивката? Причинява ни мъчителни навяхвания точно когато се опитваме да танцуваме! Избрал е сивотата, а не светлината, и в това отношение стои по-близо до Рембранд. Блейк и Уитман са също мъчителни — увити в кафява хартия пакети, пълни с утвари, взети назаем от храма, които се разсипват по пода, щом срежем канапа. Лонгфелоу е предвестник на ерата на изобретенията, защото пръв е измислил механичното пиано. Натискаш педала и то само рецитира. Лорънс е издънка от истинския дъб — с необходимия обем и обхват. Защо им се даде, защо им показа, че е уязвим за техните стрели? Одън също не спира да говори. Той даде свобода на разговорния, некнижовен език…

И тук, приятелю, спирам; защото се вижда, че това не е нито висша, нито нисша форма на литературна критика! Ясно е, че тези гръмки фрази не стигат до старите ни университети, където упорито и мъчително продължават да се опитват да изтръгнат от изкуството някакво, макар и съмнително оправдание за собственото си съществуване. Нима няма никаква надежда, питат те разтревожено. В края на краищата трябва да има поне лъч вяра за честните и правоверни християни в целия този брътвеж, който племето ни бълва поколение след поколение. Или пък изкуството е онази малка бяла пръчка, която се дава на слепците, за да почукват по пътя си, който не виждат, но за който знаят, че съществува?

Ето, колега, това ти сам ще решиш!

Когато Балтазар ме смъмри, че словата ми звучат двусмислено, аз му отвърнах, без да се замисля: „Като знам какво представляват думите, като знам какво представляват хората, по-добре винаги да казвам обратното на онова, което искам да кажа.“ По-късно, като се замислих над този възглед (който не знаех, че изповядвам), стори ми се във висша степен мъдър! Толкоз за съзнателните ми мисли: нали разбираш, ние, англосаксонците, не сме способни да размишляваме върху себе си; ала да мислим за себе си, виж, това умеем. Като мислим за себе си, ние се изявяваме в най-благоприятна светлина и във всички нюанси на гласа: от отривистия йоркширски акцент до онзи тембър на Би Би Си, който напомня за горещ картоф в устата. Там ни бива, защото се виждаме на крачка разстояние от действителността, като обект под микроскоп. Идеята за обективност не е нищо друго освен едно ласкателно продължение на вроденото ни лицемерие. Когато обаче започнеш да си представяш онова, което си, тогава е невъзможно да се преструваш — а ние живеем в измама и преструвки! Глупости! Чувам те как възкликваш — ето те и теб, още един английски писател, още един от прословутите тъмничари на душата! Как само ни досаждат и тревожат! Много вярно и много тъжно.