Лоренс Даррелл - Клия

Не го позна, нали? Искам да кажа, почерка на плика? Трябва да ти призная, че доволно изхихиках, като започнах да пиша това писмо до теб: представих си озадачената ти физиономия. Виждам те как го мотаеш в ръцете си и се чудиш от кого ли може да бъде.

То е първият ми сериозен опит за писане, ако не броим кратките бележки, които съм нахвърляла с новата си ръка: това странно приспособление, с което ме снабди добрият Амарил! Исках да се усъвършенствам, преди да седна да ти пиша. Както сигурно си представяш, в първия момент бях отвратена и ужасена от тази моя изкуствена ръка. Ала с течение на времето започнах много да уважавам това деликатно и красиво метално изобретение, което лежи на масичката до мен, облечено в зелена кадифена ръкавица. Нищо не става, както си мислим. Не можех да си представя, че ще приема въпросния механизъм така безрезервно — метал и гума, странни помощници на човешката плът.

Но ръката се оказа далеч по-компетентна от един обикновен крайник от плът и кръв! Всъщност способностите й са така всестранни, че това ме плаши. Справя се еднакво добре с най-фините и с най-грубите задачи, може да отгръща дори страниците на книга. Но най-важното от всичко — о, Дарли, разтрепервам се, докато ти пиша тези думи — ТЯ може да рисува !

Вече прекрачих границата и влязох във владение на собственото си царство благодарение на Ръката. Стана съвършено ненадейно. Един ден просто взех четката и най-неочаквано под нея изникнаха красиви, завладяващи, оригинални картини. Вече нарисувах пет. Съзерцавам ги с благоговение. Как така се родиха? Знам, че са творение на Ръката. И този нов почерк — едър, решителен и същевременно изискан — заслугата за него е също на Ръката. Не мисли, че се хваля. Говоря съвсем обективно, защото знам, че това не е мое постижение. Именно Ръката, само тя ме преведе през препятствията и ме приобщи към Истинските Творци, както обичаше да казва Пърсуордън. Все пак е малко страшничко; елегантната кадифена ръкавица добре пази тайната й. Когато нося и двете ръкавици, анонимността е пълна! Наблюдавам я с удивление и известна предпазливост, както човек гледа на опасен звяр, пантера например. Струва ми се, че няма нищо, което да не прави много по-добре от мен самата. Това може би обяснява мълчанието ми и надявам се, го извинява. Бях изцяло погълната от този нов изразителен език на Ръката и вътрешната метаморфоза, която причини у мен. Всички пътища се отвориха и сега за пръв път всичко ми изглежда възможно.

Докато ти пиша, на масата до мен лежи корабният ми билет за Франция; вчера изведнъж разбрах с абсолютна сигурност, че трябва да замина там. Спомняш ли си Пърсуордън, който твърдеше, че творците са като болните котки и затова инстинктивно усещат точно от какъв цяр се нуждаят, за да се излекуват, и че горчиво-сладката билка на тяхното самопознание вирее единствено и само във Франция! След десет дни изчезвам оттук. И сред толкова много неща, в които вече съм сигурна, има още едно, което надига глава: моята увереност, че след време и ти ще ме последваш. Забележи, говоря за увереност, която усещам в себе си, а не за пророчество — вече приключих веднъж завинаги с гадателствата!

Просто исках да те уведомя за всичко ново, което ми донесе Ръката, и на което гледам единствено с благодарност и примирение. През изтеклата седмица направих много прощални визити, защото сигурно ще мине време, преди отново да видя Александрия. За мен тя вече стана душна и безплодна. Ала как да престанем да обичаме местата, които ни причиниха толкова страдания? Сбогуванията тук се усещат във въздуха; сякаш новопоявил се тайфун внезапно е засмукал цялата наредба на живота ни. Защото аз не съм единствената, която си отива от Александрия — съвсем не. Маунтолив например си тръгва след месец-два; той извади голям късмет и получи най-вкусното парче от тортата, наречена дипломатическа кариера — пост в Париж! И заедно с тази новина изчезнаха всички стари неясноти; миналата седмица се ожени тайно. Познай за кого.

Друга хубава вест е завръщането и възстановяването на милия приятел Помбал. Той е отново на работа във Форин Офис, сега на по-висок пост, и доколкото мога да преценя по дългото цветисто и темпераментно писмо, което ми е изпратил, напълно си е възвърнал старата форма. „Как съм могъл да забравя — пише ми, — че в света няма други жени освен французойките. Как наистина? Те са най-прекрасното творение на Всевишния. И все пак… скъпа Клия, те са толкова много и всяка следваща е по-съвършена от предишната. Какво може да направи един клет мъж срещу толкова много, срещу цяла армия? За бога, помоли някого — когото и да е — да ми се притече на помощ, да дойдат нови подкрепления. Дарли би ли искал да помогне на един свой приятел, ей така, в името на старата ни дружба?“