Ангел Каралийчев: Български народни приказки (Том 1)

— Стой! — рекли другите двама.

Но заекът побягнал и се скрил в гората.

Ловците се почесали по вратовете. Единият продумал:

— Чудно нещо! Кога се измъти туй камилче и кога му пораснаха толкова дълги уши. Трябва да го намерим.

— Как? — обадили се другите двама.

— Ще намерим секири и ще изсечем гората.

Речено — сторено. Намерили секири, запретнали се и почнали да секат гората. По едно време покрай тях минал пътник, яхнал кобила. Подире му припкало младо жребче. Пътникът спрял и попитал защо секат гората. Умниците му разказали каква е работата.

— Хубаво сте намислили — рекъл пътникът, като разбрал с какви хора има работа, — само че секирите ви не режат. Дайте ми ги. Ще ида у дома да ги наточа.

— А ние какво ще правим? — попитал първият ловец.

— Чакайте, докато ги донеса.

Ловците му дали секирите и седнали да чакат. Пътникът препуснал кобилата и вече не се върнал. Останало само жребчето му.

Единият от ловците се досетил.

— Този човек — рекъл — ни измами, но ние ще утрепем жребчето му!

— Как ще го утрепем?

— Ще натоварим на гърба му гащите и калпаците си и ще го подгоним. То ще се препъне, ще падне някъде по пътя и ще умре под товара.

Речено — сторено. Натоварили гащите и калпаците си, подгонили жребчето и то побягнало.

— Спукана му е работата! — засмели се трите умни глави.

И поели нататък гологлави и без гащи. Стигнали до малка речица. Видели на брега й върба — стара, наведена към водата.

— Защо ли се е навела тая върба към водата? — попитал първият.

— Жадна трябва да е — отговорил вторият.

— Хайде тогава да я напоим! — предложил третият.

— Как? — попитал първият.

— Един от нас ще се хване за клоните й, ще увисне надолу. Вторият ще се хване за краката на първия, третият — за краката на втория. Като натежим, тя ще се наведе още, клоните й ще опрат до водата и върбата ще се напие.

Речено — сторено. Наловили се тримата, увиснали надолу, но върбата не мръднала.

— Хайде сега да си плюем на ръцете и да налегнем още по-силно! — викнал първият ловец.

Пуснали се и тримата, да си плюят на ръцете, и паднали. Цамбурнали във водата като жаби. Излезли мокри вир-вода и тръгнали да се сушат. Покачили се на лъкатнишките скали. Под високите скали в ниското припаднала гъста бяла мъгла.

— Що е туй, бре? — попитал единият.

— Памук трябва да е — обадил се вторият.

— Я да се хвърлим на меко и да се отъркаляме! — рекъл третият.

— Защо да не се хвърлим? — казали другите двама.

И без да му мислят, тримата ловци се хванали за ръце, викнали „Ухаа!“ — и се хвърлили от високите скали. Паднали долу и се утрепали.

Цар Траян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тоз час влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Траяновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:

— Ти, момче, имаш ли други братя?

— Нямам — отвърнало бръснарчето, — едничък съм на мама.

— Щом си едничък, ще те пощадя, но ми дай дума, че на никого няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому — загубен си!

Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се в къщи живо и здраво, но оттогава насетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:

— Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.

— Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли — свършено е с мене.

Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, Да изкопае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.

Както го научила майката — тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то коленичило и до три пъти извикало:

— Цар Траян има магарешки уши!

— Царските уши са магарешки!

— Нашият цар е клепоух! И заринало трапа.

Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.

Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове: