Уилбър Смит: Речният бог (Книга първа)

Хипопотамът се показа над водата досами галерата ни, но този път се беше обърнал срещу „Дъхът на Хор“, който го настигаше. Челюстите му се разтвориха толкова широко, че чак гърлото му се виждаше — истински тунел от яркочервена плът, който спокойно можеше да погълне цял човек. Огромните зъби, които стърчаха из устата му, спряха дъха ми и при вида им потръпнах. Със зъбите на долната челюст животното се справяше с по-здравите и жилави стъбла на тръстиките. Отгоре също се показваха лъскави бели остриета, дебели колкото китката ми, които биха могли да разкъсат корпуса на „Дъхът на Хор“ със същата лекота, с която аз бих отхапал от пшенична питка. Скоро ми се беше случило да изследвам трупа на една селянка, която, както рязала тръстики на брега, имала нещастието да смути спокойствието на женски хипопотам с новородено. Жената беше разсечена на две с такава прецизност, сякаш я бяха рязали с най-фино бронзово острие.

И сега това освирепяло чудовище с огромната си паст с блестящи зъби се бе насочило срещу нас, а аз, който при това стоях на кърмата и се намирах възможно най-далеч от него, бях замръзнал на мястото си от ужас. Танус пусна още една стрела, която влетя право в разтворената паст, но агонията на животното и без това вече беше толкова мъчителна, че то сякаш и не усети новата рана. Макар че тъкмо тя щеше да се окаже фаталната. Без капка колебание звярът се хвърли право срещу нас. От раненото му гърло се разнесе такъв яростен рев на предсмъртна болка, че някъде дълбоко се спука артерия и бликна кръв като фонтан. Кръвта, която животното плюеше пред себе си, скоро се превърна в облаци червена мъгла на фона на слънчевата светлина — красива и едновременно с това страховита гледка. И тогава хипопотамът се удари с все сила о носа на галерата ни.

„Дъхът на Хор“ пореше водите със скоростта на тичаща газела, но звярът в своята ярост се оказа по-бърз, а туловището му бе толкова здраво и мощно, че сякаш се бяхме натъкнали на подводни скали. Гребците изпопадаха от пейките си, а аз самият бях запокитен с такава сила в предпазната преграда, че останах без дъх от страхотната болка в гърдите.

И въпреки всичко не можех да не се огледам за господарката си. През сълзите от болка видях, че при удара тя полетя с главата напред. Танус протегна ръка да я задържи, но той самият беше изгубил равновесие, а и лъкът в лявата ръка му пречеше. Успя единствено да я хване за миг, така че да убие малко скоростта й, но тя се олюля безпомощно над преградата, размахвайки отчаяно ръце, и гърбът й надвисна над водата.

— Танус! — изпищя тя и протегна ръка към него.

С ловкостта на акробат той застана на крака и се опита да я сграбчи. За миг пръстите им се докоснаха, но после тя сякаш беше издърпана от някаква невидима сила и залитна на другата страна.

От своето място можах да я видя как пада във водата. Преобърна се като котка във въздуха, а бялата й пола се развя, разкривайки прелестните й дълги бедра. Струваше ми се, че си отива завинаги, и тревожният ми зов отекна заедно с нейния отчаян нисък.

— Момичето ми! — заплаках аз. — Мъничката ми!

Защото бях сигурен, че е изгубена завинаги. В този миг целият й живот, такъв какъвто го знаех, преминаваше пред очите ми. Видях я отново как се учи да ходи, чух бебешките й гальовни думи, с които ме посрещаше — мен, любимата й бавачка. Видях я как израства и се превръща в жена и си припомних всяка радост и всяка болка, които ми беше причинила. И в мига, когато смятах, че ще я загубя завинаги, като че ли я обикнах още повече.

Тя падна върху широкия, окървавен гръб на разярения хипопотам и за момент остана неподвижна върху него с прострени ръце и крака — като човек, подложен на жертвоприношение върху олтара на някаква отвратителна религия. Животното се замята, издигайки се високо над водата, като извиваше огромната си безформена глава назад, за да я докопа. Зачервените му свински очички хвърляха яростни искри, а огромната му челюст страховито прищракваше всеки път, щом се опитваше да я захапе.

Лострис успя да се съвземе и да се вкопчи в две от стрелите, които стърчаха от гърба на хипопотама. Остана да лежи върху животното, разтворила широко ръце и крака. Вече не пищеше, а използваше всичко, на което беше способна, за да си спаси живота. Когато се удряха, огромните извити зъби на звяра издрънчаваха като металните оръжия на дуелиращи се бойци. И всеки път, когато се срещнеха, сякаш само един пръст ги отделяше от господарката ми и аз всеки момент очаквах стройното й краче да бъде откъснато като натежал грозд от лозницата, а сладката й младежка кръв да се омеси с онези ужасни кървища, които струяха от раните на хипопотама.