Айн Рэнд - Изворът

— На ход за какво?

— За вестниците на Уайнънд.

— Ти си луд, Елсуърт. Като всички останали. Ти си полудял. Какво искаш да кажеш? Гейл държи петдесет и един процента…

— Алва, обичам те. Ти си чудесен, Алва. Обичам те, но се моля на господ да не си толкова глупав, за да можем да си поговорим! Искам да си поговоря с някого!

Една вечер Елсуърт Тухи се опита да си поговори с Гъс Уеб, но нищо не излезе. Гъс Уеб измърмори:

— Проблемът ти, Елсуърт, е, че си твърде романтичен. Адски метафизичен. За какво е цялата тази дандания? Само празни приказки. Няма за какво да се хванеш, всичко ще се забрави до една-две седмици. Де да беше взривил сградата, когато е пълна с хора, да имаше няколко взривени дечица — тогава щеше да е нещо. Това би ми харесало. Щеше да е полезно за нашето движение. А сега? По дяволите, ще хвърлят този глупак в пандиза и толкова. Ти и реалист? Ти си непоправим представител на интелигенцията, Елсуърт, точно такъв си. Да не би да смяташ, че си човек на бъдещето? Не се заблуждавай, сладур. Аз съм такъв човек.

Тухи въздъхна и отвърна:

— Прав си, Гъс.

— Толкова сте мил, г-н Тухи — каза кротко госпожа Кийтинг. — Радвам се, че дойдохте. Не знам какво да правя с Пити. Не иска да вижда никого. Не иска да ходи в офиса. Страх ме е, господин Тухи. Простете ми, не бива да хленча. Бихте ли могли да помогнете, да го изтръгнете от това състояние. Той толкова ви уважава, господин Тухи.

— Да, сигурно е така. Къде е той?

— Тук е. В стаята си. Оттук, господин Тухи.

Посещението беше неочаквано. Тухи не бе идвал от години. Г-жа Кийтинг му беше много благодарна. Поведе го по коридора и отвори една врата, без да почука — страх я беше, че ако обяви кой е дошъл, синът й ще откаже да се види с него. Каза ведро:

— Виж, Пити, водя ти гостенин!

Кийтинг вдигна глава. Седеше на разхвърляна маса, приведен под ниска лампа със слаба светлина и решаваше кръстословица, откъсната от вестник. На масата имаше пълна чаша с изсъхнал червен кръг от доматен сок, кутия с пъзел, тесте карти и библия.

— Здравей, Елсуърт — усмихна се Питър. Надигна се, изправи се наполовина и се отказа.

Г-жа Кийтинг видя усмивката му и с облекчение побърза да излезе от стаята, затваряйки вратата.

Усмивката на Кийтинг избледня още преди да се усмихне докрай. Направил го бе по инстинкт. Спомни си много неща, които отказваше да разбере.

— Здравей, Елсуърт — повтори той безпомощно.

Тухи застана пред него, разглеждайки любопитно стаята и масата.

— Вълнуващо, Питър. Много вълнуващо. Сигурен съм, че той би оценил, ако можеше да види.

— Кой?

— Не си много приказлив тези дни, нали, Питър? Не си много общителен.

— Исках да те видя, Елсуърт. Исках да говоря с теб.

Тухи хвана един стол за облегалката и го прехвърли с показен жест във въздуха. Столът описа широка дъга. Той го сложи до масата и седна.

— Точно за това дойдох. Да чуя какво ще ми кажеш.

Кийтинг мълчеше.

— Е?

— Не мисли, че не съм искал да те видя, Елсуърт. Казах на майка ми да не пуска никого… но това се отнася само за журналистите. Не ме оставят на мира.

— Виж ти, как се променят времената, Питър. Помня как не се отделяше от журналистите.

— Елсуърт, вече нямам никакво чувство за хумор. Никакво.

— Имаш късмет. Иначе би умрял от смях.

— Толкова съм изморен, Елсуърт… Радвам се, че дойде.

Очилата на Тухи отразяваха светлината и Кийтинг не виждаше очите му. Виждаше само две окръжности с метален блясък, като угасени фарове на кола, които отразяват нещо, приближаващо в далечината.

— Мислиш ли, че ще свикнеш? — попита Тухи.

— С кое?

— С отшелничеството. С голямото разкаяние. С лоялното мълчание.

— Елсуърт, какво искаш да кажеш?

— Значи той не е виновен, така ли? Значи ни молиш ако обичаме да го оставим на мира, така ли?

Раменете на Кийтинг трепнаха. Направи неуспешен опит да се изправи. Челюстта му се разтвори достатъчно, за да попита:

— Какво искаш?

— Цялата истина.

— За какво ти е?

— Искаш да ти помогна, за да ти стане по-леко, нали? Искаш да ти измисля оправдание, нали, Питър? Тези неща ми се удават, както знаеш. Мога да измисля тридесет и три причини, до една благородни, и ти ще ги приемеш всичките. Но сега нямам желание да ти помагам. Затова ти казвам направо: за да го пратя в затвора, твоят герой и идол, щедрият ти приятел, твоят ангел хранител!

— Нямам какво да ти кажа, Елсуърт.

— Макар че си затънал в унес и губиш ума и дума, по-добре си дай сметка, че не можеш да се мериш с мен. Ще говориш, защото аз искам да говориш. Няма да ми губиш времето. Кой проектира „Кортланд“?