Сара Шепард: Игра на лъжи

Той я погледна. В очите му проблесна нещо, което Ема не можа да разгадае. Той кимна.

— Колата ми се намира две къщи по-надолу. — Хванати за ръце, двамата се изгубиха в мрака.

Оставаше ми само да се надявам, че ще се измъкнат, преди да ги хванат.

Итън отведе Ема до стара червена хонда сивик хечбек със сива врата и пукнато предно стъкло. Вътре миришеше на „Макдоналдс“ и стари обувки, а на пътническата седалка бяха натрупани тетрадки и учебници. Ема ги отмести встрани, седна и си сложи колана. Итън седна зад волана. Тя се извърна назад и видя Лоръл да излиза на алеята и да се оглежда.

Щом Итън запали колата, уредбата му се включи. Песента беше бърза и яростна, и Итън бързо се пресегна и я спря. Воланът изскърца, когато той сви към улицата и се отдалечи от къщата. Ема заби силно нокти в бедрата си. В страничното огледало къщата на Мърсърови ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая напълно изчезна.

— Какво беше това? — Гласът на Итън наруши тишината.

— Трудно е за обяснение — отвърна Ема.

Те подминаха парка, където бяха играли тенис. Големите прожектори осветяваха единия от кортовете, но на него не се виждаше никой. След това минаха покрай комплекса със спа салона, в който двете с Лоръл си бяха правили маникюр. След това „Ла Енкантада“, където бяха пазарували двете с Мадлин. Вляво се отклони пътят към „Холиър“; един голям разклонен кактус сочеше натам.

— Къде отиваме? — попита Итън.

Ема се отпусна на седалката. Къде би могла да отиде? В полицията? Сега дали щяха да й повярват? Дали щеше да успее да ги накара да отидат в стаята на Лоръл и да намерят клипа?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Автогарата в центъра на града.

Итън примигна.

— До хотел „Конгрес“?

— Да.

— Ще пътуваш ли?

Ема скръсти ръце пред гърдите си.

— Нещо такова.

Той кимна към краката й.

— Без обувки?

— Ще го измисля.

Итън я погледна странно, след това сви вляво на кръстовището и тръгна по магистралата. Тя беше почти празна по това време на нощта. Неонови табели осветяваха алфалтовите платна. ПАРКИНГ „ГОЛЕМИЯТ ДОГ“. МОТЕЛ „ШЕСТ“. Голямата каубойска шапка на „Арбис“. В планината блещукаха светлинки. Над главите им се разнесе бученето на хеликоптер.

— Мога ли да те попитам защо избяга от собственото си парти? — попита Итън, след като спря на светофара.

Ема отпусна глава върху облегалката.

— Просто трябваше да… си тръгна. Твърде объркано е за обяснение.

Светофарът светна зелено и той сви наляво в едно разклонение. Пътуваха мълчаливо по тъмния път. Не се виждаше нито една светлинка. Не се разминаха с нито един автомобил. Никакви къщи не се забелязваха покрай тротоара. Ема се намръщи и се загледа в отдалечаващата се магистрала. Светлините на града бяха в другата посока.

— Мисля, че обърка пътя.

— Не, не съм.

Ема продължи да гледа в огледалото за обратно виждане отдалечаващия се град. Пътят се издигаше и се спускаше. Итън отново зави, но този път беше още по-запустял и от предишния. Под гумите на колата захрущя чакъл. Минаваха покрай високи кактуси. Сърцето й изведнъж затупка ускорено.

— Итън, това не е правилният път! — настоя тя.

Итън не й отговори. Той подкара колата нагоре по нисък хълм. В далечината проблясваха светлинки, толкова далеч, колкото и звездите. Ема усети по шията си как пулсират одраскванията от опита да бъде удушена миналия уикенд. Устата й пресъхна. Тя се обърна към Итън. Той беше присвил очи. Ръцете му здраво стискаха волана.

— Ема… — извиках аз със слаб глас. Изведнъж всичко ми се стори ужасно нередно.

Стомахът на Ема се сви. Бавно и внимателно тя протегна ръка към дръжката на вратата и започна да я дърпа.

Щрак. Малката дръжка, която заключваше вратата, се размърда свободно. Тя се опита да натисне бутона за отключване на вратата, но той не помръдна.

— Спри колата! — изкрещя тя, внезапно връхлетяна от страх. — Спри веднага колата!

Итън натисна спирачките толкова рязко, че Ема полетя напред и блъсна рамото си в жабката. Колата се люшна назад. Двигателят боботеше шумно. Тя се вгледа в тъмнината. Доколкото можеше да прецени, намираха се насред голата пустиня. Тук дори нямаше път.

— Какво? — попита Итън. — Какво има?

Тя се обърна към него, разтреперана. По бузите й се стичаха сълзи.

— Искам да сляза. Моля те, отключи вратата. Моля те.

— Успокой се — рече нежно той. Разкопча колана си и се обърна с лице към нея. След това я хвана за китката. Не много силно, но не беше й хлабаво. — Просто искам да се отдалеча достатъчно, за да не ни вижда или чува никой.