Сара Шепард: Игра на лъжи

После надникна над живия плет. Момчетата продължаваха да играят „Спийд рейсър“. Момичетата се кискаха и си подаваха една на друга малка метална манерка. Габриела и Лилиана стояха само на няколко метра встрани, обърнати с гръб към нея, и спореха ожесточено шепнешком с раздразнени лица.

Плъзгащата се стъклена врата се отвори. От къщата излязоха Гарет и Шарлът. Той си проби път напред, а Шарлът намери Мадлин и Лоръл и трите се спотаиха до храстите. Ема се сви край тях, без да смее да помръдне.

Гласът на Мадлин се разнесе над звуците, идващи от партито.

— Горе ли беше?

— Проверих дори в стаята на Лоръл — отвърна Шарлът. — Няма я никъде.

— Не може да е изчезнала — направи физиономия Мадлин.

Момичетата се обърнаха към портата. Ема пропълзя зад съседния храст, после зад следващия. Голите й колене се забиваха в чакъла. Когато стигна до каменната ограда около къщата, тя се надигна и я прескочи. Грубата повърхност одраска ръцете и хълбоците й.

Босите й крака захрущяха върху чакъла от другата страна. Тя се огледа стреснато. Нямаше нито пари, нито телефон. Нито обувки. Къде би могла да отиде?

Пред нея стоеше стената от паркирани коли, която блокираше пътя й към улицата. Най-близо се намираше един джип чероки, отляво беше паркирана тойота, а от дясната й страна я притискаше едно субару импреза, паркирано напряко. Изведнъж Ема откри тесен проход от другата страна на субаруто, покрай каменната стена, която разделяше двора на Мърсърови от този на съседите им. Трябваше само да заобиколи колата и щеше да е свободна. Тя глътна корема си и се провря край страничното огледало на субаруто, надявайки се, че колата не е снабдена с някоя от онези аларми, които писваха дори и при най-слабото докосване.

Някакъв метален звук я накара да се спре. До задната порта стояха три фигури. Едната беше висока и ъгловата, с тъмна коса и златиста кожа. Другата беше по-ниска и по-пълна, с бледа кожа, която сияеше на лунната светлина. Третото момиче беше с познатата руса опашка. И трите се оглеждаха. Лоръл имаше фенерче. Ема потрепери, парализирана за миг.

— Сътън? — извика Мадлин със студен и враждебен глас.

Изведнъж Лоръл ахна.

— Ето я! — Тя насочи фенерчето си право към мястото, където стоеше Ема. Трите хукнаха към нея, прескачайки лехите с цветя. Ема побягна по тесния коридор, силното тупкане на сърцето й отекваше в ушите.

— Сътън! — Шарлът, Мадлин и Лоръл заобиколиха колите. — Върни се!

Ема побягна с всички сили, вперила поглед в улицата, която се намираше само на няколкостотин метра пред нея. Щом стигна до края на алеята, тя изведнъж стъпи на нещо остро и горещо. Изкрещя от болка и рухна на колене.

— Ставай — изкрещях й аз, но без полза. — Ставай!

Ема се изправи. Момичетата тъкмо минаваха покрай субаруто и навлизаха в тесния проход. Ема срещна погледа на Лоръл. Раменете й се бяха прегърбили злобно. Ема леко изписка и тръгна залитайки към улицата.

В този миг автоматичният светлинен таймер на гаража изцъка и потопи улицата в пълен мрак. Ема замръзна, сърцето й се качи в гърлото. Потърси опипом ъгъла на каменната стена, която обграждаше къщата на семейство Мърсър, след което се сви зад него и изчезна от погледа им.

— Сътън! — викаха момичетата. Високите им токчета тракаха по асфалта. Приближаваха все повече и повече. В следващия миг се озоваха съвсем близко до нея.

Изведнъж някаква ръка я хвана за китката. Ема подскочи и извика стреснато. Беше пропълзяла на колене в двора на съседите им. Дланите й бяха надрани от острия чакъл. Очите й бяха пълни със сълзи. Краката й пулсираха от болка. Остра миризма на цигари подразни обонянието й. Тя се вгледа в тъмната фигура пред нея, очаквайки да види гневното лице на Шарлът или пронизващия поглед на Лоръл.

— Какво правиш тук? — я попита вместо това момчешки глас.

Ема примигна силно.

— Итън? — прошепна тя, докато очите й свикваха с мрака. Различи късоподстриганата коса и ъгловатата челюст на Итън. Той държеше запалена цигара, която проблясваше зловещо в мрака.

Той я угаси в чакъла и се вгледа в потното й, пребледняло лице, разкъсаната й рокля и босите крака.

— Какво става тук, по дяволите?

— Сътън? — извика едновременно с него Мадлин. Намираше се точно до тях, разделяше ги само каменната стена. — Къде си?

Ема хвана Итън за ръката.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук? Още сега?

— Какво?

— Моля те — прошепна отчаяно тя, вкопчвайки се в ръцете му. — Ще ми помогнеш ли, или не?